Част осма
Преследване на дива овца, III
29.
Раждането, възходът и падението на град Джунитаки
Качихме се на ранния влак от Сапоро за Асахикава. Отворих една бира и се разположих удобно с дебелата „Истинска история на град Джунитаки“ с обложка. Джунитаки беше градът, край който се намираше чифликът на Овчия професор. Едва ли щеше да ми бъде от полза да чета историята му, но това нямаше и да ми навреди.
Авторът беше роден през 1940 година в Джунитаки; след като завършил литература в Университета на Хокайдо, се изявявал като деен местен историк, поне така пишеше на корицата. Въпреки че се е изявявал толкова дейно, беше написал само една книга. Издадена през май 1970 година. Първо и вероятно единствено издание.
Според автора първите хора, дошли да се заселят на мястото на днешен Джунитаки, се появили през лятото на 1881 година. Общо осемнайсет души, всички бедни мръсни селяни от Цугару, които не притежавали друго, освен оскъдни селскостопански сечива, дрехи, завивки, тенджери и ножове.
Те минали през село на етническото малцинство айну недалеч от Сапоро и с малкото пари, с които разполагали, наели за водач строен черноок младеж. В превод името му на айну означавало „Пълна месечина, която се смалява“ (а това според автора издавало склонност към маниакална депресия).
Младежът вероятно не бил роден за водач, но пак се справил по-добре, отколкото човек би могъл да си помисли в началото. Макар че почти не разбирал японски, той повел осемнайсетте мрачни, подозрителни селяни на север, по течението на река Ишикари. Представял си много добре къде да отиде, за да намери плодородна земя.
На четвъртия ден групата пристигнала на мястото. Там имало много вода и всичко наоколо било изпъстрено с цветя.
— Тук е добре — рекъл младежът. — Малко диви зверове, плодородна почва, колкото искате сьомга.
— Не става — отсякъл водачът на селяните. — Искаме по-нататък.
Младежът отсъдил, че те се надяват да намерят по-добра земя, ако походят още малко. Добре тогава. Щом искат, така да бъде — към вътрешността!
И тъй, групата продължила още два дни похода си на север. Там младежът намерил възвишение, където почвата не била така плодородна, както на предишното място, но поне нямало опасност от наводнения.
— Какво ще кажете? — попитал той. — И тук е хубаво.
Селяните поклатили глави.
Сцената се повтаряла отново и отново, докато накрая те излезли на мястото, където се намира днешен Асахикава. На седем дни и сто и шейсет километра от Сапоро.
— Какво ще кажете за тук? — попитал младежът, по-несигурен от всякога.
— Не става — отвърнали селяните.
— Но оттук нататък ще започнем да се качваме в планината — предупредил младежът.
— Нищо — отвърнали щастливи селяните.
И те прекосили Шиогарийския проход.
Излишно е да казваме, че си имало причини селяните да подминат плодородните низини и да настояват да навлязат още по-навътре в дивата пустош. Те били задлъжнели. Били избягали от града заради големи дългове и искали да се отдалечат възможно най-много от цивилизацията.
Младежът айну нямало как да го знае, разбира се. Първоначалната му изненада, задето селяните са отхвърлили плодородната обработваема земя, съвсем естествено прераснала в изумление, потиснатост и загуба на самочувствие.
Въпреки това младежът бил достатъчно сложен по характер и след като прекосил заедно с групата Шиогарийския проход, се оставил в ръцете на неразбираемата съдба и продължил да ги води все по на север. Стараел се да избира най-трудните пътеки и най-опасните мочурища, само и само да угоди на господарите си.
На четири дни път от Шиогарийския проход групата излязла при река, която течала на запад. Всички се съгласили да поемат на изток.
В тази посока се натъкнали на ужасни пътеки през ужасни местности. Едвам се промушвали през моретата нисък бамбук, правели просеки из тревата с човешки бой, през която се провирали по половин ден, газели кал, която им стигала до гърдите, катерели се по зъбери, само и само да стигнат още по на изток. Нощували край реката и докато спели, се ослушвали — да не би да вият вълци. Издраните им от бамбука ръце постоянно били нападани от цели рояци комари, малки и големи, които се пъхали в ушите им и им пиели кръвта.
След като вървели пет дни на изток, видели, че пътят отпред е препречен от планини и те не могат да продължат нататък. Младежът предупредил, че и да се прехвърлят през планините, там не е годно за живот. Щом го чули, селяните спрели. Това станало на 8 юли 1881 година, на двеста и четирийсет километра от Сапоро.