Първото, което сторили, било да огледат наклона на местността, да опитат водата, да проверят почвата. Тя, общо взето, ставала за обработване. Сетне поделили помежду си земята и вдигнали в средата колиба, където всички да се събират.
Младежът айну се натъкнал на хайка ловци, негови сънародници, които минавали оттам.
— Как се нарича това място? — попитал ги той.
— Нима смяташ, че тая проклета местност изобщо заслужава име? — отвърнали те.
И така засега отвоюваните земи си останали без име. Но и на селището не му трябвало име, тъй като на шейсет и пет километра наоколо нямало друго населено място (най-малкото такова, което да се стреми към общуване с хора). През 1889 година един от чиновниците, натоварени от областната управа с преброяването на населението, настоял заселниците да кажат някакво име, те обаче си останали непоклатимо безразлични. Събрали се със сърповете и мотиките в общинската колиба и решили да не дават име на селището си. Чиновникът бил притиснат до стената. Единственото, което можел да направи, било да преброи водопадите на близката река, общо дванайсет на брой, и да съобщи в областната управа, че селището се казва Джунитаки-бураку, или Селището с дванайсетте водопада. Оттук нататък то поне на хартия се казвало Джунитаки-бураку (а по-късно Джунитаки-мура, или Селото с дванайсетте водопада).
Местността описвала дъга от шейсет градуса, вместена между две планини, и по средата била разделена от дълбоко ждрело. Наистина проклета местност. Всичко наоколо било обрасло с нисък бамбук и с огромни вечнозелени дървета, разпрострели надлъж и нашир коренищата си. Вълците, лосовете, мечките, ондатрите и птиците си оспорвали оскъдната храна в дивата пустош. Гъмжало от мухи и комари.
— Всички вие наистина ли искате да живеете тук? — изумил се младият айну.
— И още как — отвърнали селяните.
Не е ясно защо вместо да се прибере у дома, младежът айну предпочел да остане с преселниците. Авторът (който обичаше да се впуска в догадки) изказваше предположението, че вероятно му е било любопитно. При всички положения, ако не бил останал, е съмнително, че заселниците са щели да оцелеят през зимата. Младежът ги научил как да търсят в пръстта зимни зеленчуци, как да не загинат в преспите, как да ловят риба на замръзналата река, как да залагат капани за вълци, как да избегнат вниманието на мечките преди зимния им сън, как да определят по посоката на вятъра какво ще бъде времето, как да не премръзнат, как да приготвят храна от бамбуковите корени, как да секат в строго определена посока вечнозелени дървета. Не след дълго всички признавали колко ценен за тях е младежът, а той си възвърнал самоувереността. Накрая се прекръстил с японско име и взел за жена дъщерята на един от преселниците, която му родила три деца. Той вече не бил „Пълна месечина, която се смалява“.
Но въпреки полезните в бита познания на младежа айну, участта на преселниците била горчива. През август всяко от семействата вече си било вдигнало колиба, но тези колиби били сковани набързо от нацепени дънери и почти не предпазвали от есенния вятър. Мнозина се събуждали колкото да видят до възглавницата си две педи сняг. Повечето семейства имали само по една завивка и на мъжете обикновено им се налагало да спят, свити на кравай край огъня. След като привършили запасите си от храна, преселниците тръгнали да търсят риба и спаружени диви растения, които намирали под дълбоките преспи. Зимата се случила особено люта. Ала никой не починал. Нямало разправии, нямало сълзи. Силата им била във вродената бедност.
Запролетило се. Родили се две деца и заселниците станали двайсет и един на брой. Два часа преди да родят, майките работели на къра, на сутринта след раждането пак излизали по нивите.
Селяните засадили зърно и картофи. Мъжете сечали дървета и горели корените, за да направят още ниви. По лицето на земята се зародил нов живот, младите растения носели плод, но точно когато заселниците въздъхнали от облекчение, ги нападнали цели пълчища скакалци.
Те връхлетели откъм планината. Отпърво приличали на грамаден черен облак. После се чул тътен. Никой не си и представял какво ще ги сполети. Знаел само младежът айну. Той наредил на мъжете да накладат огньове по нивите си. Те лиснали последните капки дървено масло върху последната си покъщнина и подпалили всичко, до което успели да се доберат. Жените удряли с чукала по тенджери. Заселниците правели всичко по силите си, но това всичко не било достатъчно. Стотици хиляди скакалци се спуснали над реколтата и я унищожили. Не оставили след себе си нищо.