Щом си тръгнали, младежът отишъл на нивите и се разридал. Никой от заселниците не проронил и сълза. Събрали мъртвите скакалци и ги изгорили, после, щом видели, че те са се превърнали на пепел, продължили да разчистват земя.
През цялата следваща зима пак се хранели с риба и диви зеленчуци. През пролетта се родили още три деца. Хората засадили нивите. През лятото отново били посетени от скакалци. И реколтата отново била опоскана до корен. Този път обаче младежът айну не се разридал.
На третата година набезите на скакалците най-сетне се прекратили. Яйцата им били изтребени от проточилите се дъждове. Но пък те унищожили и реколтата. На следващата година пък се появили невиждан брой бръмбари, а на по-следващата било необичайно студено.
След като прочетох дотук, затворих книгата, отворих поредната бира и извадих от раницата сандвич с хайвер.
Приятелката ми седеше със скръстени ръце срещу мен — беше заспала бързо. Сутрешното есенно слънце падаше полегато през прозореца на влака и разстилаше върху скута й тънко одеяло от светлина. Отнякъде долетя мушица, която запърха като късче хартия. Накрая кацна върху гърдата на приятелката ми, постоя, постоя и пак политна. Щом мушицата отлетя, приятелката ми изглеждаше малко по-стара.
Изпуших една цигара и отново зачетох „Истинската история на град Джунитаки“.
На шестата година селището вече се изхранвало само̀. Реколтата била добра, колибите били с обновена покъщнина, всички били свикнали с живота в студен климат. Сред колибите се появили обковани с дъски къщи, били направени огнища, били окачени светилници. Хората натоварили на една лодка излишъците от реколтата, чирози и лосови рога, пътували два дни до пазара в най-близкия град и в замяна купили сол, дрехи и дървено масло. Някои се научили да правят дървени въглища от дърветата, които сечали, за да разчистят място за ниви. Нагоре по течението на реката се появили още няколко подобни селища, с които те търгували.
Продължавали да разчистват нови и нови ниви и по едно време станало ясно, че селището изпитва остра нужда от работна ръка, ето защо заселниците свикали селския съвет и след два дни решили да поискат подкрепление от родния си град. Изникнал въпросът с неиздължените дългове, но от отговорите на въпросите, които задавали предпазливо в писмата до дома, разбрали, че кредиторите им отдавна са се отказали да си търсят парите, които имали да събират. Тогава най-възрастният от заселниците пратил писма на старите им другари с молба те да се присъединят в обработването на новите земи. През 1889 година се провело преброяване на населението и същата година селището получило официално име.
На другата година в него пристигнали още шест семейства, общо деветнайсет нови заселници. Те били посрещнати с по-хубави колиби. Срещата протекла трогателно. Новопристигналите получили земя и с помощта на първите заселници я засадили и си направили къщи.
През 1893 година вече били дошли още четири семейства, общо шестнайсет души. През 1897 година пък се появили седем нови семейства — двайсет и четири души.
Броят на заселниците растял и растял. Общата колиба била разширена и се превърнала в нещо като зала за срещи, а до нея било вдигнато малко светилище. Жителите вече официално живеели в село. От Джунитаки-бураку до Джунитаки-мура. Пощальонът започнал да се отбива тук, макар и рядко. Селяните пак се хранели основно с просо, но от време на време го смесвали със съвсем истински бял ориз.
И те, разбира се, си имали своите неволи. Дошли чиновници, които им наложили данъци и задължителна военна служба. Особено разстроен от тези събития бил младежът айну, който вече бил на трийсет и пет-шест години. Не проумявал защо изобщо трябва да има неща като данъците и военната повинност.
— Струва ми се, че преди си беше по-добре — заявил той.
Въпреки това селото продължило да се развива.
През 1903 година открили наблизо възвишения, подходящи за пасище, и селото направило общинска мера. Един чиновник от областната управа им казал да сложат огради, да осигурят напояване и да вдигнат заслон за добитъка. След това били доведени затворници, които да направят покрай реката път, и с времето нагоре по пътя били подкарани цели стада овце, купени изгодно от държавата. Селяните нямали никаква представа защо държавата се е показала толкова щедра. „Е, защо пък не?“, мислели си те. След тежката битка, която били водили, това било облекчение, което им дошло добре.