— Пристигнахме ли? — попита гаджето ми.
— Не, не сме. Оттук трябва да се качим на друг влак. Отиваме в много, много по-малък град от този. — Прозинах се и още веднъж си поех дълбоко въздух. — Това тук е транзитна спирка. От това място първите заселници са поели на изток.
— Първите заселници ли?
Докато пристигне влакът, на който трябваше да се прекачим, седяхме пред печката в чакалнята и аз разказах на приятелката си малко от онова, което бях прочел за историята на Джунитаки-чо. Хронологията се пообърка, затова въз основа на рецензията върху гърба на корицата на „Истинската история“ подредих върху лист от бележника си събитията в опростен вид. От лявата страна на листа написах датите и събитията от историята на Джунитаки-чо, а от дясната — основните събития в историята на Япония от същото време. Доста прилична хронологична таблица.
Така например през 1905 година Порт Артур пада, а синът на младежа айну загива във войната. И ако не ме подвеждаше паметта, пак през тази година е роден Овчия професор. Историята получаваше все по-свързан вид.
— Ако погледнем нещата в тази светлина — отбеляза приятелката ми, докато сравняваше дясната и лявата страна в хронологията, — излиза, че ние, японците, явно живеем от война на война.
— Разбира се, че изглежда по този начин — съгласих се аз.
— Защо се е получило така?
— Сложно е. Всъщност не мога да кажа защо. Най-малкото така набързо.
— Хм.
Подобно на повечето чакални, и тази беше безлюдна и с нищо незабележима. Пейките бяха окаяно неудобни, пепелниците преливаха от мокри угарки, въздухът беше спарен. По стените имаше плакати с туристически курорти и списъци на издирваните лица. Единствените други хора освен нас бяха старец в пуловер от камилска вълна и майка с четиригодишния си син. Старецът седеше като залепен на едно място и четеше съсредоточено някакво литературно списание. Обръщаше страниците много бавно, сякаш махаше лепенка. Петнайсет минути от страница на страница. Майката и детето приличаха на семейство, което е напът да се разпадне.
— Нещата се свеждат до това, че всички сме бедни, но ни се иска да вярваме, че ще ни провърви и ще сложим край на бедността.
— Като хората в Джунитаки-чо.
— Именно. Точно по тази причина те са се скъсвали от работа, за да отвоюват за ниви нови и нови земи. Въпреки това повечето заселници са умрели бедни.
— Защо?
— Заради местността. На Хокайдо е студено, през няколко години сковава убийствен студ. Ако реколтата бъде поразена, няма храна, няма доходи, с които хората да си купят олио. Не им е по джоба дори да вземат семена за следващата година. Ето защо залагат земята и вземат заеми с високи лихви. Но никъде няма селско стопанство с производителност, която да позволява да се плащат лихвите, и накрая им вземат земята. Заради това мнозина селяни стават арендатори. — Разлистих „Истинската история“ и зачетох: — „През 1930 година броят на селяните, които са работели на свои ниви, пада на 46 на сто от населението на Джунитаки-чо. Те понасят двоен удар: свит пазар, усложнен от убийствен студ.“
— Значи след всички усилия да разчистят за ниви нови земи те затъват още повече в заеми — обобщи приятелката ми.
До влака ни оставаха четирийсет минути, затова тя реши да се поразходи сама из града. Аз останах в чакалнята, изпих една кока-кола и продължих да чета докъдето бях стигнал друга книга. Но скоро ми доскуча и я оставих. Не можех да се съсредоточа. Главата ми беше пълна с овцете на Джунитаки-чо и те изяждаха всички букви, които можех да им осигуря. Затворих очи и въздъхнах. Мина пътнически влак, който наду свирката.
Няколко минути преди часа на заминаване приятелката ми се върна с плик ябълки. Изядохме ги вместо обяд, после се качихме на влака.
Той със сигурност помнеше по-добри времена. Разхлабените дъски по пода бяха протрити и заковани с пирони. Докато вървяхме по пътеката, се люшкахме насам-натам. Седалките бяха с олющена тапицерия, а възглавниците приличаха на хляб отпреди месец. Във вагона се стелеше усещането за обреченост, примесено с миризмата на клозет и на бензин. Посветих десет минути на това да вдигна прозореца, за да пусна малко чист въздух, но още щом го отворих, вътре започна да влиза ситен пясък и се наложи да посветя още толкова време на това да го затворя.