Влакът се състоеше от два вагона. Бяхме общо петнайсет пътници, обединени от общата връзка на скуката и липсата на интерес. Старецът с пуловера от камилска вълна продължаваше да си чете списанието. С тази скорост на четене броят явно беше отпреди три месеца. Някаква застаряваща жена беше вперила втренчен поглед в далечна точка в пространството отвън — все едно критик слушаше соната на Скрябин.
Децата също кротуваха. Седяха мирни и гледаха през прозореца. От време на време се чуваше суха кашлица, сякаш някой почукваше с щипци по главата на мумия.
Някой слизаше всеки път, щом влакът спреше. А слезеше ли някой, с него слизаше и кондукторът, за да му вземе билета, после отново се качваше. Нямаше никакво изражение, преспокойно можеше да обере банка, без да крие лицето си. На влака не се качваха нови пътници.
Навън реката — мътнокафява от дъждовете — се беше разпростряла докъдето поглед стига. Проблясваше на есенното слънце и приличаше на разсипало се капучино. Сегиз-тогиз покрай нея се показваше наскоро ремонтиран път и по него се случваше да профучи натоварен с дървен материал огромен камион, поел на запад. Като цяло обаче по пътя сякаш не минаваше никой. Крайпътните билбордове показваха посланията на рекламодателите на никого, никъде. Разсейвах скуката, като разглеждах всеки нов билборд и забелязвах градската натрапчивост. Едно момиче по бански със страхотен слънчев загар беше издало устни над бутилка кока-кола, известен застаряващ актьор беше сбърчил чело срещу наклонена чаша уиски, часовник на гмуркач, обилно напръскан с вода, манекенка, която си прави маникюра насред лъскав изтънчен интериор. Новите първопроходци на рекламата проправяха тесен път дълбоко във вътрешността на страната.
След два часа и четирийсет минути пристигнахме в Джунитаки-чо, последната спирка. Някъде по пътя сме заспали и явно сме пропуснали, когато са обявили гарата. Дизеловият локомотив беше изпуснал последен дъх и всичко беше притихнало. Събудих се рязко, тишината ме гъделичкаше по кожата. Когато се огледах, наоколо нямаше други пътници.
Свалих раниците от поставката, събудих приятелката си, като я потупах два-три пъти по рамото, и ние слязохме. Вятърът по перона вече беше с мразовития мирис на късна есен. Тъмните сенки на хълмовете пълзяха по земята като пагубни петна. Точно зад улиците имаше две ниски планински вериги, които обрамчваха града като две събрани длани, пазещи от вятъра пламъка на клечка кибрит. Хълмовете бяха надвиснали над тесния перон.
Стояхме доста объркани и няколко минути наблюдавахме гледката.
— Къде е някогашният чифлик на Овчия професор? — попита приятелката ми.
— Горе в планината. На три часа път с кола.
— Направо там ли отиваме?
— Не — отвърнах аз. — Ако тръгнем още сега, ще стигнем посред нощ. Хайде да пренощуваме тук и да поемем на сутринта.
Пред гарата имаше малък площад, който беше безлюден. Наоколо нямаше никого. Никакви таксита, които да качват или да оставят клиенти. В средата се виждаше само фонтан във вид на птица, без вода вътре. Птицата гледаше невиждащо небето с отворена уста и нищо за казване. Около фонтана на кръгла леха растяха невени. Беше достатъчен и един поглед, за да разбереш, че градът е много по-запуснат, отколкото преди десет години. По улиците почти нямаше хора, а малкото, които се мяркаха, сякаш също бяха с посърналото изражение на един град в упадък.
Вляво от площада имаше пет-шест стари склада, останали от времето, когато много от товарите са се прекарвали с железниците. Бяха старовремски, тухлени, с наклонени покриви и метални врати, които бяха боядисвани многократно, колкото накрая да бъдат изоставени. Отгоре по покривите на редици бяха накацали огромни гарвани, които наблюдаваха мълком града. До складовете имаше празен парцел с цяла гора бурени с човешки бой, от които можеш направо да се изприщиш, и в средата се виждаха останките от две стари коли, зарязани на природните стихии. И двете бяха без гуми, а разбитите купета бяха изтърбушени.
ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ ИЗ ГРАДА, сложен до обезлюдения площад, беше толкова избелял, че почти не се четеше. Единствените думи, които успях да видя, бяха ДЖУНИТАКИ-ЧО и СЕВЕРНА ГРАНИЦА НА ПРОИЗВОДСТВОТО НА ОРИЗ В ПРОМИШЛЕНИ РАЗМЕРИ.
Точно пред площада имаше уличка с магазини от двете страни. Улица, каквато ще видите навсякъде в Япония, с тази разлика, че пътят беше нелепо широк и създаваше впечатлението, че градът е много просторен и мразовит. От двете страни на пътя имаше редици офики с бляскави листа, но кой знае защо, също толкова мразовити. Това беше студ, просмукал се във всяка жива твар, без оглед на човешката съдба. Този студ беше погълнал безжизнената всекидневна суетня на жителите на града — всичко.