— За какво си мислиш? — попита ме тя.
— За нещо от далечното минало — отговорих.
Тя беше на двайсет и една години, с привлекателно стройно тяло и най-пленителните, съвършено оформени уши. Работеше ту като коректорка в малко издателство, ту като модел за реклами със снимки на уши, ту като момиче на повикване в дискретен клуб само за близки приятели. Нямах представа коя работа смята за основна. Тя също.
Въпреки това, ако се съди от онова, което й беше най-присъщо, бих казал, че призванието й бе да е модел за снимки на уши. Тя беше съгласна с мен. И това беше прекрасно, докато човек не си дадеше сметка колко ограничени са възможностите на модел, снимащ само ушите си, колко убийствени са общественото положение и заплащането. За средностатистическия рекламаджия, гримьор или оператор тя не беше нищо повече от „притежателка на уши“. Ако не броим ушите, умът и тялото й изобщо не влизаха в пейзажа, бяха загърбени, не съществуваха.
— Но ти знаеш, че това не е истинското ми „Аз“ — обичаше да казва тя. — Аз съм ушите си, ушите ми — това съм аз.
И коректорското й „Аз“, и нейното „Аз“ на момиче на повикване не показваха и за миг ушите й на другите.
— Защото те не са истинското ми „Аз“ — обясняваше тя.
Офисът на клуба й за момичета на повикване, регистриран за пред хората като „клуб на талантите“, се намираше в Акасака и беше собственост на англичанка с побеляла коса, която всички наричаха госпожа Х. Живееше в Япония от трийсет години, говореше свободно японски и знаеше повечето основни китайски букви.
На около петстотин метра от клуба за момичета на повикване госпожа Х беше открила женско английско училище, където набираше за клуба обещаващи лица. И обратното, много от момичетата на повикване посещаваха английското й училище. На по-ниски цени, разбира се.
Госпожа Х се обръщаше към всичките си момичета на повикване със „скъпа“. Това нейно „скъпа“ беше нежно като пролетен следобед.
— На всяка цена си сложи хубаво бельо, скъпа. И никакви чорапогащници. — Или: — Ти пиеш чая със сметана, нали, скъпа?
Имаше непоклатими разбирания за клиентите си. Те бяха богати бизнесмени, прехвърлили четирийсетте и петдесетте. Две трети чужденци, останалите японци. Госпожа Х недолюбваше политиците, старците, извратените типове и бедните.
Държеше десетина тънкостеблени красавици, но от целия букет новото ми гадже беше най-непривлекателният цвят. Като момиче на повикване тя си изглеждаше най-обикновена. Всъщност със скрити уши беше грозновата. Не проумявах защо госпожа Х се е спряла на нея. Може би беше открила в грозотата й някакъв особен блясък или пък смяташе, че е хубаво да разполага и с едно грозновато момиче. При всички положения госпожа Х си беше направила добре сметката и моето гадже бързо беше привлякло няколко постоянни клиенти. Слагаше най-обикновени дрехи, най-обикновен грим, най-обикновено бельо и най-обикновен парфюм, когато тръгваше към „Хилтън“, „Окура“ или „Принс“, за да преспи с един-двама мъже на седмица и да изкара пари, които да й стигнат за цял месец.
Половината от останалите нощи спеше с мен безплатно. Нямах представа къде прекарва другата половина.
Животът й като коректорка на половин щат в издателство беше по-нормален. Три дни в седмицата тя ходеше в Канда, на третия етаж на малка административна сграда и от девет до пет четеше коректури, правеше чай и тичаше долу (в сградата нямаше асансьор) да купи гумички за триене. Пращаха все нея не защото някой й имаше зъб, а защото тя беше единствената неомъжена жена във фирмата. Променяше се като хамелеон според мястото и обстоятелствата и можеше, когато си пожелае, да извади на показ и да направлява онзи свой блясък.
Запознах се с нея (или по-скоро с ушите й) веднага след като се разделих с жена си. Беше началото на август. Сътрудничех на една фирма за компютърен софтуер, за която правех реклами, и именно тя ме изправи, така да се каже, лице в лице с ушите й.
Директорът на рекламната фирма, на която беше възложена поръчката, сложи на бюрото ми предложението и три големи черно-бели снимки и ми каза до седмица да подготвя три варианта. И на трите снимки имаше огромно ухо, заснето в близък план.
Ухо ли?
— Защо ухо? — попитах аз.
— Знае ли човек? Не е ли все едно? Ухо като ухо. Разполагаш с една седмица, през която да мислиш за уши.
И така, цяла седмица съзерцавах ухото. Залепих на стената пред бюрото ми трите огромни уши и по цял ден, докато пушех, пиех кафе и си режех ноктите, се потапях в тези уши.