— Понастоящем имаме в града около двеста овце, всичките съфъкска порода. Иначе казано, овце, отглеждани заради месото. То се разпределя между хотелите и ресторантите наоколо и се радва на голямо търсене.
Извадих бележника си и както си беше уместно, започнах да записвам. Не се и съмнявах, че клетият човек ще си купи следващите няколко броя на дамското списание. И от тази мисъл веднага се смутих.
— Сигурно е кулинарна статия? — спря той, за да попита, след като изложи най-подробно сегашното състояние на овцевъдството.
— Е, и това ще влезе, разбира се — отвърнах аз. — Но искаме да дадем цялостна представа за овцете.
— Цялостна представа ли?
— Какъв е нравът им, навиците, ей такива неща.
— О! — възкликна моят информатор.
Затворих бележника и изпих чая, който ми поднесоха.
— Чухме, че горе в планината има стар чифлик.
— Да, има. След войната американската армия го взе и той вече не се използва. Десетина години след като американците го върнаха, един богаташ го купи за вила, но чифликът е толкова далеч, че накрая той престана да ходи там. Къщата е направо изоставена. Затова и общината нае чифлика. Би трябвало да го купим и да го превърнем в хижа, но се опасявам, че парите няма да стигнат. Първо трябва да оправим пътя…
— Под наем ли?
— През лятото общинската овцевъдна ферма качва в планината около петдесет овце. На общинската мера тревата не достига, а там, горе, пасищата са много добри. През втората половина на септември, щом времето започне да се разваля, връщат овцете долу.
— Знаете ли кога стоят горе?
— Зависи от годината, но като цяло от началото на май до втората половина на септември.
— И колко мъже отвеждат овцете горе?
— Един човек. Все същият от десет години.
— Възможно ли е да се срещна с него?
Чиновникът звънна в общинската овцевъдна ферма.
— Ако отидете сега, ще се видите с него — обясни той. — Да ви откараме ли?
В началото отказах учтиво, но след малко научих, че няма друг начин да се добера до фермата. В града нямало таксита и коли под наем, а пеш съм щял да стигна за час и половина.
Чиновникът от отдел „Животновъдство“ караше малък автомобил. Той подмина хотела ни и се отправи на запад, като прекоси студения заблатен участък по дълъг бетонен мост и после започна да се изкачва по планинския склон. Чакълът под гумите пукаше.
— Идвате от Токио и сигурно си мислите, че това е град призрак.
Аз казах нещо напосоки.
— Истината е, че умираме. Ще издържим, докато оттук минават влакове, но спрат ли ги, със сигурност сме мъртви. Странно нещо си е умиращият град. Едно е умиращ човек — това го разбирам. Но да умира цял град…
— Какво ще стане, ако градът умре?
— Какво ще стане ли? Никой не знае. Дотогава всички ще са се разбягали, понеже нехаят. Ако населението падне под хиляда души, което си е напълно възможно, ние ще останем без работа и ще спрем да поддържаме всичко тук.
Почерпих го цигара и му я запалих със запалката „Дюпон“ с овцата.
— В Сапоро има колкото щеш хубава работа. Имам един чичо там с печатница, не му достигат работници. Работата е сигурна, защото той печата за училищата. Наистина е най-добре да се изнеса там. Пак е за предпочитане пред това да броя тук овцете и едрия рогат добитък, който прекарват.
— Сигурно — съгласих се аз.
— Но все не намирам сили да си взема багажа и да замина. Нали разбирате? Ако градът наистина ще умре, надделява желанието да остана и да видя края му.
— Тук, в този град, ли сте роден? — попитах аз.
— Да — потвърди мъжът, но не каза нищо повече.
Слънцето с тъжен оттенък вече беше залязло на една трета зад хълмовете.
На входа на овцевъдната ферма имаше два стълба и между тях беше опънат огромен надпис: ОБЩИНСКА ОВЦЕВЪДНА ФЕРМА НА ДЖУНИТАКИ-ЧО. Пътят минаваше под него и водеше към склон, където изчезваше сред гъстите есенни листа.
— Овчарникът се пада отвъд гората, а зад него е къщата на пазача. Как ще се приберете?
— Мога да сляза и пеш. Благодаря за всичко.