— Не даваше дори заето. Може би някъде се е скъсал кабел. Случва се, ако горе има дълбок сняг.
— Но сега няма никакъв сняг.
Пазачът погледна покрива на джипа и завъртя глава така, че вратът му изпука.
— В такъв случай трябва да отидем и да проверим, нали?
Аз кимнах. Бензиновите изпарения вече ме вбесяваха.
Минахме по бетонния мост и поехме нагоре по хълма по същия път, по който бях пътувал предния ден. При общинската овцевъдна ферма и тримата се обърнахме, за да погледнем двата стълба с надписа над входа. Фермата беше самото въплъщение на спокойствието. Представих си овцете: как всяка се е вторачила с ясни сини очи в своето си притихнало пространство.
— Оставихте дезинфекцирането за следобед ли?
— Е, да, не бързаме за никъде. Важното е да се направи, преди да завали сняг.
— Кога започва да вали?
— Няма да се изненадам, ако първият сняг падне още следващата седмица — отвърна пазачът. С една ръка върху волана той погледна надолу и се прокашля. — Но чак през ноември ще натрупат преспи. Виждали ли сте някога зима по тия краища?
— Не — отговорих аз.
— Е, започне ли снегът да се трупа, няма спиране, сякаш се е отприщил бент. Тогава вече не ти остава друго, освен да пропълзиш в къщата и да се завиеш презглава. Тук изобщо не е трябвало да се заселват хора.
— Но вие живеете тук през цялото време.
— Защото обичам овцете. Добродушни същества са. Дори помнят хората по лице. Няма да усетите, ако ги гледате една година, а после всичко започва да се трупа. През есента те се чифтосват, през пролетта раждат агнета, през лятото пасат. През есента, щом агнетата пораснат, те също се чифтосват. Пълен кръговрат. Всичко се повтаря. Овцете се сменят всяка година, само аз остарявам. И колкото повече остарявам, толкова по-малко ми се живее отново в града.
— Какво правят овцете през зимата? — полюбопитства приятелката ми.
Без да сваля ръце от волана, пазачът се обърна и я изгледа, направо започна да пие лицето й, сякаш я е забелязал чак сега. Пътят беше с настилка, без завои и не се виждаха коли, въпреки това обаче аз плувнах от притеснение в пот.
— По цяла зима стоят затворени — отвърна пазачът, след като най-накрая извърна очи към пътя.
— Не им ли става скучно?
— А на вас не ви ли става скучно от вашия живот?
— Не мога да кажа.
— Е, същото е и с овцете — рече мъжът. — Те не мислят за такива неща, а и да мислеха, нямаше да им се отрази добре. Просто прекарват зимата в това да ядат сено, да пикаят, да се дърлят, да си мислят за агнетата в утробата си.
Хълмовете ставаха все по-стръмни и стръмни, по пътя се появиха остри завои. От време на време изникваше пролука, през която се виждаха низините долу.
— При сняг няма да можем да минем оттук — обясни пазачът. — Не че се налага, де.
— Няма ли ски писти и маршрути за туристически преходи? — попитах аз.
— Не, тук няма нищо. Затова няма и туристи. Ето защо градът бързо върви към края си. До началото на шейсетте години в него кипеше живот и той беше образец за селско стопанство в студени условия. Но откакто има излишъци от ориз, всички изгубиха интерес да обработват ниви на такъв студ, все едно са в хладилна чанта. Близко е до ума.
— А какво е станало с дърворезниците?
— Тук няма достатъчно работна ръка и те се изнесоха на по-удобни места. И днес в някои градчета има малки дъскорезници, но не са много. Днес дърветата, отсечени в планината, минават транзит през града и са откарвани в Найори и Асахикава. Заради това пътищата са в отлично състояние, а градът се разпада. Голям камион с вериги на гумите ще мине през всякакви преспи.
Инстинктивно извадих цигара, но още преди да съм я запалил, си спомних за бензиновите изпарения и я върнах в пакета. Вместо да пуша, засмуках лимонов бонбон. Резултатът: необичаен вкус на лимонов бензин.
— Овцете карат ли се? — попита приятелката ми.
— И още как! — отговори пазачът. — Както всички животни, които живеят на стада. В тяхното общество всяка овца си има строго определено място. Ако в кошарата са вкарани петдесет овце, има овца номер едно и овца номер петдесет. И всяка си знае мястото.
— Изумително — възкликна приятелката ми.
— И за мен така е много по-лесно да ги гледам. Повеждам овца номер едно и останалите тръгват след нея, без да задават въпроси.
— Но щом всички си знаят мястото, защо тогава се карат?
— Да предположим, че някоя от овцете се нарани и изгуби силата си — положението й става неустойчиво. Овцата след нея набира смелост и се опитва да излезе напред. Случи ли се такова нещо, си оспорват мястото три дни.