След още половин час конусът остана изцяло зад нас и ние стигнахме при плато, заобиколено от планини, които приличаха на изрязани от картон. Сякаш горната половина на грамаден вулкан се беше срутила. Докъдето поглед стига, се простираше море от брези с есенни листа. Сред тях се мяркаха храсти и шубраци в ярки оттенъци и тук-там по някоя повалена бреза, кафява и прогнила.
— Доста красива местност — каза приятелката ми.
След завоя местността наистина си изглеждаше красива.
Пътят ни поведе право през това брезово море. Беше тесен, на него едва ли щеше да се побере и джип, и беше съвсем прав. Без нито един завой, без стръмни наклони. Ако човек погледнеше напред, всичко бе всмукано в една точка. Над нея минаваха дори черните облаци.
И беше тихо. Звукът на вятъра беше погълнат от огромната гора. Въздухът беше разцепен от писъка на тлъст кос. Щом той се скри, тишината пак потече назад като разяждаща течност, запълнила всеки отвор. Окапалата шума беше наквасена от дъжда отпреди два дни. Пътят изглеждаше безкраен, точно като брезовата гора наоколо. Ниските облаци, които допреди малко ни бяха хвърляли в ужас, сега изглеждаха нереални в гората.
След още петнайсет минути излязохме при бистър поток. През него беше прехвърлен устойчив мост от брезови дъски с перила отстрани и наблизо имаше полянка. Свалихме раниците, отидохме на потока и пийнахме от него. Никога не бях вкусвал по-пивка вода. Толкова студена, че чак ръцете ми почервеняха, и сладостна, с едва доловима следа от пръст.
Облаците следваха предначертания си курс, но кой знае защо времето не се разваляше. Приятелката ми пристегна връзките на туристическите си обувки, а аз седнах на перилата и изпуших една цигара. Чувах надолу по реката водопад. Ако се съди по звука, не беше много голям. Отляво подухна закачлив ветрец, който надигна вълна по купчините нападали листа и ги разпиля.
Допуших си цигарата и я стъпках с обувката, колкото да видя до ходилото си още една угарка. Вдигнах я. Сплескана „Севън Старс“. Не беше влажна, значи беше хвърлена вече след дъждовете. Вчера или днес.
Опитах се да си спомня какви цигари пуши Плъха. Но не се сетих дори дали изобщо пуши. Отказах се и метнах угарката в потока. Течението в миг я понесе надолу.
— Какво беше това? — попита приятелката ми.
— Намерих наскоро хвърлена угарка, значи някой съвсем неотдавна е седял тук като мен и е пушил.
— Приятелят ти ли?
— Де да знаех!
Тя се намести до мен и прибра косата си — за пръв път от доста време ми показваше ушите си. Звукът на водопада заглъхна, после отново се разнесе.
— Още ли харесваш ушите ми? — попита приятелката ми.
Усмихнах се и се пресегнах бързо да ги пипна.
— Знаеш, че ги харесвам — отговорих.
След още петнайсет минути пътят внезапно свърши, точно както и морето от брези. Пред нас се ширна езерото на пасище.
Пасището беше оградено със стълбове, отстоящи на пет метра един от друг. Между тях беше опъната бодлива тел, стара, хванала ръжда. Както личеше, бяхме намерили пътя за пасището на овцете. Бутнах разядената двойна порта и влязох. Тревата беше мека, пръстта — тъмна и влажна.
Над пасището се носеха черни облаци. В посоката, в която се движеха — високите назъбени очертания на планина. Ъгълът със сигурност беше различен, но не можеше да има и съмнение: планината беше същата, както на снимката на Плъха. Не се налагаше да вадя фотографията, за да проверявам.
Въпреки това се притесних, щом видях с очите си гледка, която бях виждал стотици пъти върху снимката. Дълбочината на истинската местност изглеждаше изкуствена. Не толкова защото бях там, а защото изпитвах усещането, че пейзажът е създаден временно — колкото да съответства на снимката.
Подпрях се на портата и въздъхнах. Бяхме намерили онова, което търсехме. Какъвто и смисъл да имаше търсенето, то беше приключило.
— Успяхме, а? — каза приятелката ми и ме докосна по ръката.
— Успяхме — потвърдих аз.
Нямах какво друго да кажа.
Точно от другата страна на пасището се виждаше обкована с дъски двуетажна къща в американски стил. Къщата, която Овчия професор беше построил преди четирийсет години и която бащата на Плъха беше купил. Край нея нямаше нищо, с което да я сравня, затова от разстояние беше трудно да се каже колко голяма е. При всички положения беше прекалено широка и безизразна. Беше боядисана в бяло и под похлупеното небе изглеждаше зловещо сива. В средата на покрива с фронтони и с цвят на горчица, почти на ръжда, стърчеше правоъгълен тухлен комин. Вместо ограда около къщата имаше вечнозелени дървета, които я предпазваха от стихиите. Тя изглеждаше странно необитавана. Колкото повече я разглеждах, толкова по-необичайна ми се виждаше. Не беше кой знае колко негостоприемна или студена, не беше и построена по някакъв особен начин, не беше и порутена. Просто си беше… странна. Сякаш някаква огромна твар беше остаряла, без да е успяла да изрази чувствата си. Не че не знаеше как да ги изрази, по-скоро не знаеше какво да изразява.