Изведнъж миризмата на дъжд стана вездесъща. Беше време да се размърдаме. Тръгнахме направо през пасището към къщата. Облаците, идващи от запад, вече не бяха нежни отминаващи пухчета — към нас настъпваха страховити дъждовни облаци.
Пасището беше огромно. Колкото и бързо да крачехме, сякаш не напредвахме. Нямах никаква представа за разстоянието. Сега, като се замислих, си дадох сметка, че това е първата равна земя, по която вървяхме, ето защо нещата в далечината изглеждаха само на хвърлей.
Маршрутът на облаците, поели на север, беше прекосен от ято птици.
Когато сякаш след часове излязохме при къщата, дъждът вече бе започнал да барабани. Отблизо къщата беше по-голяма и по-стара, отколкото изглеждаше отдалеч. Бялата боя се беше олюпила и обелила, люспите по земята отдавна бяха станали кафяви от дъжда. Сега вече, ако някой решеше да я боядиса отново, щеше да му се наложи да смъкне всички мъртви пластове боя. Свъсих се при мисълта да боядисвам такава къща — откъде ли пък ми хрумна това? Къща, където не живее никой, се разпада, а тази къща безспорно беше поела натам.
За разлика от къщата с окаяния й вид, дърветата преливаха от живот и я обгръщаха като къщата върху дърво от „Швейцарското семейство Робинзон“2. Отдавна не бяха подкастряни и клоните им се бяха разпрострели във всички посоки.
При този мъчителен път нагоре по планината, наистина е било голям подвиг Овчия професор да построи къщата. Да прекара дървения материал, да свърши толкова работа, безспорно да хвърли в строежа всичките си спестявания. Само като си помисли човек, че същият този Професор сега се беше сврял в тъмна стая в хотел „Делфин“! Не можем да искаме по-добро (или по-лошо) въплъщение на живот, останал без възнаграждение.
Стоях на студения дъжд и гледах вторачено къщата. Дори отблизо нямаше никакви признаци на живот. По дървените капаци на високите, тесни двукрили прозорци се бяха натрупали пластове ситен пясък. От дъжда по него се бяха образували шарки, върху които беше паднал друг пласт довят от вятъра пясък, той пък щеше да бъде нашарен от следващия дъжд.
В средата на входната врата, на равнището на очите имаше двайсетсантиметрово квадратно прозорче, покрито отвътре с парче плат. По месинговата ръкохватка също имаше пясък и ситни камъчета и щом я докоснах, те започнаха да се ронят. Ръкохватката поддаваше леко, като стар кътник, но вратата не се отвори. Беше изработена от три дъбови дъски и беше по-здрава, отколкото изглеждаше. Почуках силно по нея два-три пъти. Както и очаквах, не получих отговор. Единственото, което постигнах, беше, че ръката ме заболя. Клоните на огромния дъб се люшнаха от излезлия вятър и от тях се посипа пясък.
Както беше обяснил пазачът, ключът бе на дъното на пощенската кутия. Беше старовремски, месингов, и беше потъмнял там, където го бяха докосвали ръце.
— Не мислиш ли, че са малко нехайни да оставят така ключа? — попита приятелката ми.
— Познаваш ли крадци, които ще бият толкова път, ще задигнат нещо и ще го мъкнат чак до долу?
Ключът пасна забележително добре на ключалката. Завъртях го, чу се силно щракване и резето се отдръпна.
Беше сумрачно, необичайно сумрачно. Капаците бяха пуснати преди много време и трябваше да почакам, докато очите ми свикнат. Имаше сумрак навсякъде.
Стаята беше голяма. Голяма, тиха и с мирис на стара плевня. Мирис, който помнех от детството си. Стари мебели и протрити килими. Затворихме вратата и заглушихме напълно звука на вятъра.
— Ехо! — извиках аз. — Има ли някой тук?
То се знае, че нямаше. Беше си ясно. Присъстваше само часовникът с кутия, който тиктакаше край камината.
За миг се почувствах зашеметен. Там, в мрака, времето се застъпваше със самото себе си. Миговете се застигаха. Спомените рухваха. После ми мина. Отворих очи и всичко си дойде на мястото. Пред мен имаше голо сиво пространство, нищо друго.
2
Роман на швейцарския писател Йохан Давид Вие, разказващ за патилата на едно швейцарско семейство, което напът за Индия претърпява корабокрушение. — Б.пр.