— Добре ли си? — попита разтревожена приятелката ми.
— Да — отвърнах аз. — Дай да проверим горе.
Докато тя търсеше електрическия ключ, аз огледах часовника с кутия. Беше от часовниците с три топуза, които се навиват с веригите. Макар и трите топуза да бяха стигнали долния край на кутията, часовникът проявяваше последни признаци на движение. Ако отчетем дължината на веригите, сигурно беше минала една седмица, докато топузите стигнат долния край. А това означаваше, че някога през седмицата някой е идвал и е навил часовника.
Върнах горе трите топуза, после седнах на канапето и изпружих крака. Канапето беше старо, отпреди войната, но беше доста удобно. Нито прекалено меко, нито прекалено твърдо и миришеше на длан.
Щрак, и лампите се включиха. Приятелката ми излезе от кухнята, седна на креслото и запали тънка ароматизирана цигара. Аз също запалих. Покрай нея бях започнал да ги харесвам.
— Както личи, приятелят ти е смятал да презимува тук — отбеляза тя. — В кухнята има топливо и храна за цяла зима. Не ти трябва супермаркет.
— Но от него няма и следа.
— А горе?
Качихме се по стълбището до кухнята. Някъде по средата ъгълът му се променяше. На втория етаж сякаш се озовахме в съвсем различна обстановка.
Там имаше три спални. Една голяма, вляво по коридора, и две по-малки вдясно. Всички бяха обзаведени със съвсем малко мебели и бяха доста сумрачни. В голямата имаше две еднакви легла и тоалетка. Леглата бяха голи, бяха останали само магаретата. Времето във въздуха беше мъртво.
Само в малката спалня в дъното се долавяше някаква следа от човешко присъствие. Леглото беше старателно оправено, на възглавницата личеше лека вдлъбнатинка, в горния край беше оставена сгъната синя пижама. На нощното шкафче имаше старовремска лампа и преобърната книга. Роман на Конрад.
До леглото имаше масивен скрин. В него — най-различни мъжки пуловери, ризи, панталони, чорапи и бельо. Пуловерите и панталоните бяха доста износени, неминуемо тук-там протрити, но бяха качествени. Бях готов да се закълна, че съм виждал някои от тях. Да, бяха на Плъха. Ризи размер трийсет и седем и половина, панталони с обиколка на талията седемдесет и два и половина сантиметра.
При прозореца имаше стара маса и стол с изключително проста направа, каквито вече не се срещат често. В чекмеджето на масата — евтина автоматична писалка, три кутийки пълнители за нея и комплект за писма с неизползвани листове. Във второто чекмедже — половин опаковка хапове за кашлица и какви ли не дрънкулки. Третото чекмедже — празно. Нямаше дневник, нямаше бележник, нищо. Плъха беше приключил с всички излишни неща, с излишния лукс. Всичко беше съвсем обикновено. Прекалено обикновено. Прокарах пръст по плота и той побеля от прахта. Но не много. Беше се трупала може би седмица.
Вдигнах прозореца и отворих капаците. Към нас шеметно се носеха ниски черни облаци. Вятърът се беше засилил и човек едва ли не виждаше как той палува като див звяр по пасището. Зад него имаше брези, зад брезите — планина. Съвсем същата гледка, както на снимката. С тази разлика, че нямаше овце.
Върнахме се долу и седнахме на канапето. Часовникът с кутия изтрака, сетне би дванайсет пъти. Мълчахме, докато и последната нота не беше погълната от въздуха.
— Сега какво? — попита приятелката ми.
— Сега чакаме. Какво друго? — отвърнах аз. — Плъха е бил тук преди една седмица. Вещите му са още тук. Няма начин да не се върне.
— Но ако преди това падне сняг, ще останем тук цяла зима и времето ни ще изтече.
Така си беше.
— Ушите не ти ли подсказват нещо?
— Сега те са извън употреба. Ако ги отворя, ще ме заболи глава.
— В такъв случай защо да не се излегнем и не почакаме Плъха? — предложих аз.
А това означаваше, че не ни е останал друг избор.
Докато приятелката ми правеше кафе в кухнята, аз огледах набързо голямата всекидневна, проучих я от единия до другия ъгъл. Камината, съвсем истинска действаща камина в средата на носещата стена, беше чиста и готова за употреба. Но не беше палена скоро. Долу се виждаха няколко дъбови листа, влезли през комина. Наблизо беше сложена голяма газова печка. Стрелката за горивото показваше, че е пълна.
До камината имаше вградена остъклена библиотека, запълнена от край до край със стари книги. Извадих няколко и ги разлистих. Всичките бяха довоенни издания, почти никоя нямаше стойност. География, наука, история, философия и политика. Напълно безполезни, освен може би като свидетелство какво задължително е трябвало да прочете един интелектуалец отпреди четирийсет години. Имаше и следвоенни издания със същата стойност. Само „Успоредни животописи“ на Плутарх, „Избрани древногръцки трагедии“ и няколко романа бяха избегнали ерозията на годините. Случваше ми се за пръв път: никога дотогава не се бях натъквал на такава огромна сбирка безполезни томове.