Изпълних поръчката за една седмица, но снимките на ухото си останаха залепени на стената. Отчасти ме мързеше да ги свалям, отчасти бях свикнал с тях. Но истинската причина да не махам снимките беше, че тези уши ме държаха като в плен. Те бяха образът мечта на ухо. Самото въплъщение, образецът на уши. За пръв път уголемена част от човешкото тяло (включително на гениталии, разбира се) ме привличаше толкова силно. Те наподобяваха някакъв огромен водовъртеж на съдбата, който ме всмукваше.
Плоскостта на снимката беше прорязана от изумително дръзка извивка, други пък извивки образуваха нежен филигран от едва доловима сянка, а трети проследяваха като древен стенопис преданията на отминала епоха. Но по красота и желание гъвкавата плът на меката долна част ги превъзхождаше, надминаваше всички тях.
След няколко дни се обадих на фотографа, за да му поискам името и телефонния номер на тези уши.
— Това пък какво е сега? — попита той.
— Просто ми е любопитно, нищо повече. Изумителни уши.
— Да, ушите си ги бива, но самото момиче не е нищо особено. Ако ти се иска нещо младо, мога да те запозная с модела с банския костюм, който снимах онзи ден.
Отказах, записах си името и номера на ушите, благодарих на фотографа и затворих.
Два часът, шест часът, десет часът: отново и отново се опитвах да се свържа по телефона, но не вдигаше никой. Момичето очевидно си живееше своя живот.
Най-после я открих в десет на другата сутрин. Представих се набързо, после добавих, че трябва да поговорим по работа, свързана с рекламата, и дали тя има нещо против да вечеряме заедно.
— Но на мен ми казаха, че всичко е готово — отвърна тя.
— Да, готово е — потвърдих.
Момичето явно се постъписа, но не продължи да разпитва. Уговорихме си среща за другата вечер.
Обадих се да запазя маса в най-тежкия френски ресторант, който знаех. На булевард „Аояма“. После извадих чисто нова риза, избрах старателно вратовръзка и си сложих сако, което бях обличал само два пъти.
Точно както ме беше предупредил фотографът, момичето не беше нищо особено. Грозновато облекло, грозноват вид. Все едно беше от хора на второразреден девически колеж. Но лично мен това не ме вълнуваше кой знае колко. Ако нещо ме разочарова, то това беше, че тя криеше ушите си зад правата завеса на косата.
— Криете ушите си — казах нехайно.
— Да — отвърна тя нехайно.
Бяхме дошли по-рано и бяхме първите в ресторанта. Светлините бяха приглушени, при нас дойде сервитьор, който запали с дълга клечка кибрит червената свещ на масата, а оберкелнерът плъзна по салфетките и приборите рибешки очи, за да се увери, че всичко си е на мястото. Рибената кост на дъбовия паркет беше лъсната до блясък, докато вървеше, сервитьорът потракваше с токове. Обувките му изглеждаха къде-къде по-скъпи от моите. Току-що откъснати розови пъпки във вазите, съвременни маслени платна — оригинали — по белите стени.
Погледнах листа с вината и избрах пивко бяло вино, а за предястие pate de canard, terrine de dorade и foie de baudroie a creme fraiche. След напрегнато проучване на листа с менюто тя поръча potage tortue, salade verte и mousse de sole, аз пък си взех potage d’oursin, roti de veau avec gamie persil и salade de tomate. Така замина половинмесечната ми заплата.
— Какво хубаво място — каза тя. — Често ли идвате тук?
— Само от време на време, по работа — отговорих аз. — Истината е, че когато съм сам, обикновено не ходя по ресторанти. Ходя най-вече по закусвални и ям и пия каквото им се намира. Така е по-лесно. Не се налага да умувам излишно.
— И, какво ядете обикновено по тези закусвални?
— Какво ли не. Доста често омлети и сандвичи.
— Омлети и сандвичи — повтори тя. — Всеки ден ядете по закусвалните омлети и сандвичи?
— Не всеки ден. През три-четири дни си готвя.
— Значи от три дни два ядете омлети и сандвичи.
— Сигурно — отвърнах.
— Защо омлети и сандвичи?
— В що-годе приличните закусвални правят вкусни омлети и сандвичи.
— Хмм — рече тя. — Доста странно.
— Няма нищо странно.
Не знаех как да се измъкна от този разговор, затова продължих да седя в мълчание и да се любувам на пепелта в пепелника.
Тя се извърна към сока.
— Хайде да поговорим по работа.
— Както вече ви казах вчера, рекламата е готова. Няма проблеми. Нямам какво да кажа.