Седях там петнайсет минути, после се върнах бавно в къщата. Седнах на канапето във всекидневната и продължих да си чета „Шерлок Холмс“.
В два часа дойде Човекът овца.
35.
Появата на Човека овца
Когато часовникът удари два, на вратата се почука. Първо два пъти, след това тишина, колкото да си поемеш два пъти въздух, после три пъти.
Мина известно време, докато включа, че се чука. Не ми беше хрумвало, че някой може да почука на вратата. Плъха нямаше да чука, беше си у дома. Пазачът можеше да почука, но той със сигурност нямаше да чака отговор и чак тогава да влиза. Може би беше приятелката ми… не, тя по-вероятно щеше да се промъкне през кухненската врата и да си налее чаша кафе. Не беше от хората, които ще тръгнат да чукат.
Отворих вратата — на два метра стоеше Човекът овца. Той не прояви почти никакъв интерес към вратата и кой я е отворил. Оглеждаше внимателно пощенската кутия, сякаш е рядка птица. Беше съвсем малко по-висок от нея. Има-няма, метър и половина. Сгърбен и на всичкото отгоре кривокрак.
Освен това между прага, където стоях, и земята, където стоеше той, имаше петнайсетина сантиметра и аз сякаш го гледах от прозореца на автобус. Той като че ли не обръщаше внимание на по-неизгодното си положение и продължаваше да оглежда пощенската кутия.
— Можелидавляза? — попита Човекът овца на скоропоговорка, като през цялото време гледаше настрани.
Гласът му беше ядосан.
— Заповядайте, влезте — поканих го аз.
Той се наведе и развърза непохватно връзките на планинските си обувки. По тях беше полепнал дебел пласт кал. Човекът овца взе с две ръце обувките и ги удари силно с отработено движение една в друга. По земята се посипа дъжд втвърдена кал. След това Човекът овца прояви съвършени познания за разположението в къщата, обу пантофи, отиде, шляпайки с тях, при канапето и седна.
„Страхотно, няма що“, помислих си аз.
Човекът овца носеше цяла овча кожа, която беше надянал и на главата си. По ръцете и краката беше с имитация на кожа, която тук-там бе закърпена, но костюмът беше точно по мярка за набитото му тяло. Качулката също беше от имитация на кожа, но двата рога, извили се от темето, си бяха съвсем истински. Отстрани на качулката стърчаха две плоски уши, вероятно прихванати с тел. Кожената маска, зад която беше скрита горната част на лицето, ръкавиците, и те кожени, и чорапите бяха черни. От врата до чатала имаше цип.
Върху гърдите пък имаше джоб, и той с цип, откъдето Човекът овца извади цигари „Севън Старс“ и кибрит. Захапа една от цигарите, запали я и въздъхна тежко. Аз донесох от кухнята измития пепелник.
— Пиемисе — каза Човекът овца.
Отидох надлежно в кухнята и донесох половин бутилка уиски „Фор Роузиз“ и две чаши с лед.
Той си наля от уискито върху леда, аз направих същото и двамата отпихме, без да се чукаме. Докато пиеше, Човекът овца си мърмореше нещо. Тъпият му нос беше голям за тялото и при всяка глътка въздух, която Човекът овца си поемаше, ноздрите му се издуваха зрелищно. Двете очи, надничащи иззад маската, оглеждаха трескаво стаята.
След като си изпи уискито, Човекът овца като че ли се поотпусна. Остави цигарата и разтърка с две ръце очите си под маската.
— Вълнатамивлизавочите — оплака се той.
Не знаех какво да отговоря и си замълчах.
— Дойдохтевчераследобеднали? — попита Човекът овца, като продължи още малко да си търка очите. — Наблюдавамвипрезцялотовреме. — Той замълча, за да си налее още уиски върху полуразтопения лед, и го глътна на един дъх. — Иднесследобедженатаситръгнасама.
— И това сте видели, а?
— Далисмеговиделили? Ниеяотпратихме.
— Отпратили сте я?
— Естественонадзърнахмепрезкухненскатавратаиказахмепо-добресивървиудома.
— Защо?
Човекът овца се нацупи. „Защо?“ явно не беше начин да му се задават въпроси, но още преди да съм успял да кажа още нещо, в очите му бавно проблясна друго пламъче.
— ТясевърнавхотелДелфин — обясни Човекът овца.
— Така ли каза?
— Неказанищо. НоевхотелДелфин.
— Откъде знаете?
И този път Човекът овца отказа да отговори. Сложи ръце върху коленете си и се вторачи в чашата върху масата.