— Преззиматаеощепо-хубаво. Накъдетоидасеобърнешнищодругоосвенснягвсичкоезамръзнало. Всичкиживотниспятнямахора.
— Тук ли стоите през цялата зима?
— Ахам.
Не попитах нищо друго. Човекът овца си беше като животно. Тръгнеш ли да се приближаваш, отстъпваше, отдалечиш ли се, идва при теб. И понеже нямаше да ходя никъде, не се налагаше да бързам. Можех да карам и по-спокойно.
Човекът овца подръпна с лявата ръка пръстите на черната ръкавица върху дясната — един по един. Направи го няколко пъти и ръкавицата се изхлузи, оголвайки олющена почерняла ръка. Малка, но месеста, със стар белег от изгорено от долния край на палеца до средата на горната част на дланта.
Човекът овца го погледна, после обърна длан, за да погледне и нея. Същото движение, което правеше и Плъха. Но беше изключено Човекът овца да е Плъха. На ръст се различаваха с двайсетина сантиметра.
— Щепоостанетелитук? — попита Човекът овца.
— Не, тръгвам си веднага, щом открия приятеля си или овцата. Само заради тях съм дошъл.
— Зимататукекрасива — повтори Човекът овца. — Блещукащобяла. Всичкозамръзва.
Той се подсмихна, като изду огромните си ноздри. От устата му се показаха пожълтели зъби, два от предните липсваха. В ритъма на мислите му имаше нещо неравномерно и заради това ми се струваше, че цялата стая ту се разширява, ту се стеснява.
— Трябвадатръгвам — съобщи внезапно Човекът овца. — Благодарязацигарите.
Аз кимнах.
— Даноскоронамеритеприятелясиионазиовца.
— Хмм — отвърнах аз. — Съобщете ми, ако научите нещо.
Човекът овца се закашля и се запъна, беше притеснен.
— Хмдаразбирасе.
Едвам се сдържах да не се засмея. Човекът овца не умееше да лъже.
Той си сложи ръкавицата и се изправи да си ходи.
— Щесевърна. Немогадакажаколкодниследутренощесевърна. — Очите му се замъглиха. — Несенатрапвамнали?
— Бива ли да говорите така? — поклатих аз бързо глава. — При всички положения ще се радвам да ви видя отново.
— Ещесевърна — обеща Човекът овца, после затръшна вратата след себе си.
Насмалко да затисне опашката си, но тя се промуши здрава и невредима.
През пролуките в капаците върху прозорците загледах как Човекът овца стои и се взира в олющената белосана пощенска кутия, точно както когато се беше появил. След това понамести костюма върху тялото си и забърза през пасището към гората на изток. Сплесканите му уши приличаха на трамплините по плувните басейни. Човекът овца се отдалечаваше все повече и накрая се превърна в размита бяла точка, която се сля с белотата на брезите.
И след като той се скри от поглед, аз продължих да се взирам в пасището и брезовата гора. Дали Човекът овца не ми се беше привидял?
Да, на масата бяха оставени бутилка уиски и угарки от „Севън Старс“, по канапето имаше няколко вълнени влакънца. Сравних ги с власинките от задната седалка на ланд круизъра. Същите.
За да се съсредоточа, отидох в кухнята да приготвя кълцан шницел. Нарязах на ситно кромид лук и го позапържих в тигана. През това време размразих парче телешко месо, което извадих от фризера, и го накълцах. Кухнята не беше голяма, но въпреки това в нея имаше какви ли не домашни потреби и подправки.
Ако сложеха настилка на пътя, можеха да отворят ресторант в планински стил. Нямаше да бъде никак зле с отворените прозорци, с гледката на стадата и синьото небе. Семействата можеха да оставят децата да си играят с овцете, влюбените можеха да се разхождат из брезовата гора. Успехът беше в кърпа вързан.
Плъха щеше да бъде управител, а аз — готвач. Все щяхме да намерим работа и на Човека овца. Костюмът му щеше да се вписва страхотно тук, в планината. След това можеше да дойде и пазачът, за да добавим практична, земна съставка — винаги има нужда от оправен човек. И кучето. Можеше да се присъедини дори Овчия професор.
Докато бърках с дървената лъжица яйцата, прехвърлях наум тези мисли.
А приятелката ми с красивите уши — дали я бях изгубил завинаги? Тази мисъл ме потискаше, макар че Човекът овца вероятно беше прав. Трябваше да дойда сам. Не биваше да… Поклатих глава. После се върнах към ресторанта и продължих откъдето бях спрял.
Ех, да де можехме да убедим и Джи да се качи тук! Той щеше да бъде двигател на начинанието…
Докато чаках лукът да изстине, седнах при прозореца и отново погледнах към пасището.
36.
Частният път на ветровете