Минаха три спокойни дни. Не се случи нищо. Човекът овца не се появи. Готвех, изяждах каквото съм сготвил, четях си книгата и щом слънцето залезеше, пиех уиски и лягах да спя.
Сутрин на пасището ставаше все по-студено. От ден на ден яркозлатистите листа на брезите се покриваха с все повече петна, а първите зимни ветрове се промушваха между спаружените клони и хълмовете, за да продължат на югоизток. Като спирах в средата на пасището, ги чувах съвсем ясно. Те мълвяха: няма връщане назад. Късата есен беше отминала.
Без движение и цигари бързо бях качил три килограма. Затова започнах да ставам в шест и да бягам на полудъга около пасището. Така смъкнах килограм-килограм и половина. Беше ми тежко без цигари, но най-близкият магазин беше на трийсетина километра и какво можех да направя? Допушеше ли ми се, си мислех за приятелката си и за ушите й. Сравнено с всичко, което бях изгубил дотук, пушенето беше дребна работа. И наистина си беше така.
Разполагах със страшно много свободно време и се хвърлих да готвя. Направих ростбиф. Размразих една сьомга и я мариновах. Потърсих по пасището треви, които да стават за ядене, и задуших находката си с настъргана суха риба тон и соев сос. Правех си кисело зеле. Приготвях и какви ли не мезета, в случай че Човекът овца се появи и поиска нещо за пиене. Но Човекът овца така и не се появи.
Прекарвах повечето следобеди в това да гледам пасището. Не след дълго започнаха да ми се привиждат разни неща. Силует, който изскочи от брезовата гора и хукна право към мен. Най-често беше Човекът овца, но се случваше да е и Плъха или приятелката ми. Друг път беше овцата със звездата върху гърба.
Накрая обаче така и не се появяваше никой. Само халите, брулещи пасището. То сякаш беше частният път на ветровете. Те препускаха по него, без изобщо да се обръщат назад, бързаха по спешна работа.
На седмия ден, откакто бях дошъл в планината, падна първият сняг. Сутринта вятърът както никога поутихна, небето беше похлупено с плътни оловносиви облаци. Снегът заваля, след като бях направил сутрешния си крос, бях се изкъпал и се разполагах за кафе и грамофонни плочи. Силен сняг. Заблъска по прозорците с батарея от тъпи удари. Вятърът се беше усилил и снегът падаше под ъгъл от трийсет градуса. Като наклонените черти по хартията за подаръци в универсалните магазини. Не след дълго бурята се развилня и всичко навън потъна в бяло. Цялата планинска верига и горите се замъглиха. Това не беше някакъв жалък снежец, какъвто понякога пада в Токио. Това си беше съвсем истински сняг, какъвто ще видите на север. Сняг, който покрива всичко и вледенява самото сърце на земята.
От снега не се виждаше нищо. Дръпнах пердето и се свих на кравай край печката, за да почета. Грамофонната плоча свърши, игличката се вдигна и всичко потъна в тишина. От вида тишина, която се спуска след смъртта на всяко живо нещо. Оставих книгата и ей така, без причина, изпитах желание да обиколя къщата. От всекидневната в кухнята, като проверих килера, банята и мазето, горе пък отворих вратата на всяка от стаите. Нямаше никой, разбира се. Само тишина, която пълзеше като олио по всеки ъгъл. Само тишина, която от стая на стая се променяше леко.
Бях съвсем сам. Вероятно по-сам, отколкото съм бил някога през живота си.
От два дни ми се пушеше до смърт, но тъй като нямах цигари, пиех на поразия уиски. Една такава зима, и накрая щях да се пропия. Не че имаше достатъчно пиене, за да извърша този подвиг. Три бутилки уиски, една бутилка бренди, дванайсет каси бира в кутийки, и толкоз. Същата мисъл явно беше хрумнала и на Плъха.
Дали съдружникът ми, бившият ми съдружник де, още се наливаше като невидял? Дали беше успял да изправи компанията на крака, да я превърне в някогашната малка фирма за преводи, както му бях предложил? Може би беше направил точно това. Но дали наистина можеше да се справи без мен, както се притесняваше той? Времето ни заедно беше приключило. Шест години заедно — и сега отново от нулата.
В ранния следобед снегът спря. Внезапно, точно както и беше завалял. Плътните облаци се разкъсаха на места като огромни стълбове светлина, запратена долу, за да поиграе по пасището. Беше великолепно.
Коравият сняг блещукаше по земята като захаросан. Втвърден на топчета, сякаш за да издържи на предизвикателството и да не се разтопи. Въпреки това, щом часовникът удари три часа, от снега не беше останало нищо. Пръстта беше наквасена с вода, мъждивото слънце беше обгърнало пасището в мека светлина. Птиците пееха, сякаш току-що са ги пуснали на свобода.
След вечеря взех от стаята на Плъха две книги, „Печене на хляб“ и романа на Конрад, после се разположих удобно на канапето във всекидневната. Някъде на една трета от страниците в романа се натъкнах на десетсантиметрова квадратна изрезка от вестник, с която Плъха си беше отбелязвал докъде е стигнал. Дата нямаше, но от цвета на хартията личеше, че вестникът е нов. Беше с местни новини: симпозиум за стареенето и обществото, който щял да се проведе в някакъв хотел в Сапоро, митинг, свикан на железопътна гара край Асахикава, лекция за кризата в Близкия изток. Нищо, което да грабне вниманието на Плъха, а и моето. От другата страна — обяви. Прозинах се, затворих книгата, отидох да претопля каквото ми беше останало от кафето.