Изведнъж си дадох сметка, че това е първият път сякаш от години, когато виждам вестник, и че цяла седмица съм бил откъснат от ставащото по света. Без радио и телевизия, без вестници, без списания. Токио можеше да е разрушен от атомна бомба, светът можеше да е обхванат от епидемия, Австралия можеше да е превзета от марсианци, а аз нямаше да знам. В ланд круизъра в гаража имаше, разбира се, радио, но аз установих, че в края на краищата не изпитвам особено желание да ходя и да го слушам. Чудо голямо, и да не знам, че се е случило нещо. Не изпитвах потребност да научавам. И без това имах достатъчно неща, за които да мисля.
Нещо не ми даваше мира. Нещо, което беше минало пред очите ми, но аз, нали съм си тъп, не съм забелязал. Въпреки това на някакво несъзнателно равнище то ми беше направило впечатление. Оставих чашата от кафето в мивката и се върнах във всекидневната. Пак погледнах изрезката от вестник. От обратната страна беше поместено това:
Внимание: Плъх
Обади се. Спешно е!
Хотел „Делфин“, стая 406
Върнах изрезката в книгата и се свлякох върху канапето.
И така, Плъха знаеше, че го издирвам. Въпрос: как е намерил обявата? Случайно, когато е слязъл от планината? Или е търсил нещо в течението на вестниците от няколко седмици?
И защо не се е свързал с мен? Дали вече съм се бил изнесъл от хотел „Делфин“, когато той се е натъкнал на обявата? Дали телефонът му вече не е работел?
Не. Ако е искал, Плъха все е щял да намери начин да се свърже с мен — просто не е искал. Тъй като бях отседнал в хотел „Делфин“, той е решил, че ще успея да се кача тук, значи, ако е искал да ме види, просто е трябвало да изчака или поне да остави бележка.
И така, нещата се свеждаха до следното: по една или друга причина Плъха не искаше да ме вижда. Въпреки това не ме отхвърляше. Ако не ме искаше тук, можеше да ме отпрати по най-различни начини. В края на краищата къщата си беше негова.
Докато умувах над тези две възможности, гледах как втората стрелка на часовника пъпли бавно по циферблата. Тя описа пълен кръг, а аз още не бях измислил нищо. Не проумявах какъв е центърът на всичко това.
Човекът овца знаеше нещо. Това поне беше сигурно. Някой, който беше наблюдавал появата ми на сцената, определено знаеше, че Плъха живее тук от половин година.
Всъщност поведението на Човека овца като че ли отразяваше волята на Плъха. Човекът овца беше отпратил приятелката ми, за да остана сам горе в планината. Появата му явно беше само за прикритие. Ставаше нещо странно. Това се долавяше във всичко. Щеше да се случи нещо.
Угасих осветлението, после се качих горе, легнах в леглото и погледнах луната и пасището. През една пролука между облаците надзъртаха звезди. Отворих прозореца и помирисах нощния въздух. Някъде в далечината чух през шумолящите листа вик. Странен такъв, ни на птица, ни на звяр.
Станах, отидох да потичам на пасището, взех си душ и закусих. Сутрин като сутрин. Както и предния ден, небето беше похлупено с облаци, но беше малко по-топло. Почти нямаше вероятност да завали сняг.
Облякох дънки и пуловер и отгоре яке, обух маратонки и тръгнах през пасището. Отправих се към гората на изток, където, както бях видял, се беше скрил Човекът овца, и навлязох в гъсталака. Нямаше пътека, нямаше признаци на човешки живот. От време на време се натъквах на повалена стара бреза.
Земята в гората беше равна, ако не броим дълго корито с ширина около метър, като от пресъхнал поток или изоставен окоп. Коритото лъкатушеше на километри през гората. Понякога беше хлътнало дълбоко, друг път беше плитко и бе затрупано до глезените с окапала шума.
Канавката отстъпи място на пътека по хребета, от двете страни на който имаше сухи падини. По пътеката през листата подскачаха топчести птици, които после хлътваха в гъсталака. Тук-там се червенееха диви азалии.