— Ъхънонеказвайтенаникого.
— Няма — повторих аз. — Градът не ви ли харесва?
— Градъттамдолули?
— Да.
— Изобщонемихаресва. Гъмжиотвойници — пак отвърна задъхано Човекът овца. — Виеоткъдесте?
— От Токио.
— Чувалилистезавойната?
— Не, не съм.
При тези думи Човекът овца, изглежда, загуби всякакъв интерес към мен. Мълча, докато не излязохме в началото на пасището.
— Ще се отбиете ли в къщата? — попитах аз Човека овца.
— Трябвадасеподготвязазимата — рече той. — Наистинаимаммногоработа. Можебидругияпът.
— Бих искал да се срещна с приятеля си — казах аз. — Следващата седмица трябва на всяка цена да го видя по един въпрос.
Човекът овца поклати унило глава. Ушите му замърдаха нагоре-надолу.
— Съжалявамнокактовечеказахнезависиотнас.
— Е, ако е възможно, все пак предайте.
— Хмм — рече Човекът овца.
— Благодаря много — казах аз.
Обърнах се и понечих да тръгна.
— Акоизлизатедасеразхождате — провикна се Човекът овца, преди да се отдалечи, — сепостарайтеданезабравятезвънчето.
След като той се скри както предния път в гората на изток, аз поех право към къщата. Между нас се простираше зимно тъмното безмълвно зелено пасище.
Онзи следобед опекох хляб. Оказа се, че готварската книга „Печене на хляб“ на Плъха е написана доста смислено. Върху корицата се казваше: „Щом можете да четете, значи можете да печете и хляб.“ Не беше преувеличение. Къщата се изпълни с миризмата на хляб, от което цялата стана някак си топла. Като за първи опит хлябът беше и вкусен. В кухнята имаше колкото искаш брашно и мая, щеше да ми стигне за цялата зима, ако се наложеше да остана тук. И толкова много ориз и спагети, че чак не ми се мислеше.
Вечерях хляб, салата, шунка с яйца и за десерт компот от праскови.
На другата сутрин сварих ориз и си направих пилаф от консерва сьомга, водорасли и гъби.
Обядвах сладкиш с извара от фризера и силен чай с мляко.
За следобедна закуска си устроих гощавка с бадемов сладолед с ликьор „Коантро“ отгоре.
За вечеря — печено пиле и консервирана супа „Камбъл“.
Отново трупах килограми.
В ранния следобед на деветия ден, докато разглеждах библиотеката, забелязах книга, която май беше четена наскоро. Само по нея нямаше прах и гръбчето й беше по-напред, отколкото на другите.
Взех я и седнах на креслото, за да я прелистя. „Наследството на паназиатизма“. Военновременно издание. Хартията беше евтина и смърдеше, докато разлиствах страниците. Както би могло да се очаква от военновременно издание — съдържанието ужасно едностранчиво. И страшно скучно — прозяваш се на всяка трета страница. По някои страници имаше задраскани думи. Нямаше и ред за Инцидента от 26 февруари.
Към края на книгата беше пъхнат бял лист от бележник. След пожълтелите страници той ми се стори едва ли не чудо. С него беше отбелязано приложението на книгата отдясно. Списък с имената, рождените дати и постоянните адреси на всички привърженици на така наречения паназиатизъм, знайни и незнайни. Прегледах го от горе на долу, някъде по средата беше Шефа. Същият „обсебен от овцата“ Шеф, заради когото бях доведен тук. Постоянният му адрес: Хокайдо — Джунитаки-чо.
Замаян, оставих книгата върху коленете си. Думите дори не изникваха в главата ми. Сякаш някой или нещо ме бе ударило с все сила отзад.
Как изобщо беше възможно да не се досетя? Би трябвало да ми хрумне веднага. В мига, в който бях научил, че Шефа е с бедно селско потекло и е от Хокайдо, би трябвало да проверя. Колкото и умело да беше заличил Шефа името си, все имаше начин да засека фактите. Секретарят с черния костюм със сигурност щеше да поразпита, ако го бях помолил.
Или не, може би не.
Поклатих глава.
Беше изключено той да не провери. Не беше чак толкова непредпазлив. Щеше да провери всеки възможен ъгъл, бил той сложен, или не. Точно както беше проучил мен.
Значи вече знаеше нещо.
Това беше неоспоримо. Но пак беше хвърлил толкова усилия да ме убеди, или по-точно — да ме изнуди да дойда тук. Защо? Ако трябваше да се направи нещо, той определено беше в по-добро положение да го направи, и то с лекота. А ако по една или друга причина аз трябваше да се превърна в пионка, защо той не ми каза още в самото начало името на мястото?
Ядосах се, докато се опитвах да разсея объркването си. Това все повече се превръщаше в гротескна комедия на неуспехите, на мен обаче не ми беше смешно. Какво знаеше Плъха? И понеже стана дума за това, какво знаеше мъжът в черния костюм? А аз се бях озовал в епицентъра, без да имам и най-малка представа за какво става въпрос. Бях много далеч от истината, все не уцелвах. Това, разбира се, можеше да се каже и за целия ми живот. Тук, струва ми се, не можех да виня никого. И все пак какво им даваше право да се държат така с мен? Използваха ме, мачкаха ме, изстискваха ме.