И така (това отклонение, надявам се, беше схванато в неговата необходимост и навременност) да продължим по своя път. Смъртта неотвратимо стои на края, човешкият живот е насочен към нея — и въпреки това не се свежда до нея; за човека не животът, а
като нейно решително отрицание, като «изваждане» именно на смъртта от живота. За безсмъртие може да се говори само от човека и за човека; глупаво е да се каже, че «боговете са безсмъртни», за тях смъртта не е алтернатива и възможност, Бог е вечно пребиваващото в живота (Бог затова е принцип на живота!), затова за него смърт и безсмъртие не съществуват. Не трябва да пренасяме това, което е валидно за човека, върху Бога, напротив, трябва да търсим Божественото у себе си — и така да служим на живота, да го насочваме към неговия Източник и Извор. (Не човек е «сътворил»… Бога «по свой образ и подобие», а обратното: Бог ни е сътворил и ни дава непрекъснато живот!) Тръгвайки против Бога и против Божественото у себе си — а много хора не съзнават, че само това правят — ние вървим против живота и безсмъртието, така се стига до абсолютното лишено от битие съществуване, така помагаме на смъртта да победи живота (което е възможно само като инцидент, а не по начало!). Но никога не е късно — поне докато «изглежда»… че сме живи — да спрем и да завием назад, към живота. Това като че ли е