да насърчава живото у себе си, да се съпротивлява без отдих на умиращото, на слабото, на онова, което се опитва да се «свлече», да падне до смъртта — най-ниското, до което изобщо може да падне нещо живо. Възможностите за избор са две, нищо че, «външно погледнато», всички ние така или иначе вървим към края, нищо че «човешкото битие е битие, насочено към края, към смъртта». Амбивалетността на човешкото съществуване се свежда до това, че вървейки към смъртта (от «това» не можем да избягаме или да се скрием!) въпреки всичко трябва да защитим живота, трябва да го запазим и дори «концентрираме-акумулираме», а не да го «изразходваме» докрая, без остатък. Нашето безпокойство извира от грижата да не се окаже, че — живеейки — ние всъщност без да искаме и без да забелязваме умираме, «работим за смъртта», против живота, за своята смъртност, за своя решителен и неотвратим провал. Като казват: «трябва да изживееш живота си…», хората допускат голяма грешка. Животът не може да се «изживее», той ще остане и след нас, ние не можем да го «изчерпим докрай»; затова може би верният израз е: «Живей така, че да надживееш живота си!», т. е. да го пренесеш без загуба, да го съхраниш. Ние, изглежда, сме точно това: «преносвачи на живот» (човекът е съд, изпълнен с живот), животът ни е даден за да го пренесем и предадем без загуба на Оня, който ни го е дал, не да го изразходваме или пропилеем. В този смисъл за човека «смърт не съществува», макар че в друг смисъл тя съвсем реално съществува. Смъртта не е «онова нещо», което ни чака едва накрая, в онзи «преломен миг», в който «прекрачваме границата между живота и смъртта». Тя не е «оттатък» («навсякъде е живот»), тя е навсякъде «около» и — най-лошото! — в нас самите. Който разделя и откъсва смъртта от живота, той не разбира нито едното, нито другото: те са неразделни (като, например, полюсите на магнита). Затова Хайдегер, разглеждайки човешкото битие като «насоченост към смъртта», е разкрил неговата тайна: то е битие и живот, но такова битие, което непрекъснато се съотнася със смъртта, «помни» за нея и само така не забравя и за живота. С няколко думи — както вярно е казано и затова може да се повтори, въпреки «баналността» на фразата —
Тези думи са толкова по-справедливи, защото помагат на човека да не се обезсърчи от тежестта на задачата, с която се е нагърбил, да не се отчае от «неизпълнимостта на задачата на живота», да не позволява на внезапно нахлулото безпокойство, на загрижеността, всекидневно мъчеща ни, да «възненавидят» живота и човек да се опита да «скъса» с него, предпочитайки смъртта. Но самоубийството не е решение: посягайки на себе си, ние с това не променяме «онтологическия баланс» между живота и смъртта, другояче казано, с нищо не ощетяваме живота (ощетявайки, впрочем, само себе си!). От живота — и това е коварното — не можем да се избавим по същия начин, по който не можем да се избавим и от… смъртта, казахме, че те са неразделни. Защото — ако се самоубиеш — имаш ли гаранция, че няма да «завлечеш» в смъртта и своя провален живот?!
Ето че стигнахме до решаващия момент в разбирането на автора на
Мартин Хайдегер, най-големият философ на отишлия си вече ХХ век. Той пише така:
«Изначално онтологическата основа на екзистенциалността на човешкото битие-тук е времевостта… Всекидневността се разкрива като модус на времевостта… Именно от времевостта става разбираемо защо човешкото битие-тук е и може да бъде исторично в основата на своето битие и като исторично е в състояние да образува история.»
Тези фундаментални постановки на разбирането водят до следния извод, имащ решаващ смисъл:
«Ако времевостта представлява изначалния битиен смисъл на човешкото битие-тук, а в своето битие човешкото битие-тук превръща самото себе си в проблем, то грижата трябва да се нуждае от „време“ и следователно да се съобразява с времето.»