Съществувайки «във времето» и благодарение на времето човешкото битие е овладяно от грижата. Затова човекът в своето ежедневие, превръщайки себе си в главен проблем пред самия себе си, е устремен най-напред към
Идеята на този екзистенциален процес е: «там», «някъде напред», в бъдещето (а и сега, защото в някакъв смисъл от сега израства и намира своя корен онова, което ще бъде, «бъдното») индивидът ще стане човек, ще постигне тайната на своето битие, ще «намери» себе си и това ще бъде изцяло негова заслуга, плод на свободата му. Съществувайки по определен начин сега, или по начин, който аз самият съм избрал, аз всъщност съм се устремил към едно бъдеще, което заслужавам, което наистина е мое. Времето, разбирано като извор и безценен ресурс на себеразбирането и самоосъществяването (а не просто като «нещо извън нас», с което съм длъжен да се «съобразявам»!), ми дава шанса да се «вместя» в едно бъдеще, което аз желая и което зависи единствено от мен самия. Затова изглежда от да бъда произлиза бъдеще, а не от аморфното и безлико абстрактно «бъдеще» произлиза моето съкровено ще бъда — защото ако това последното беше истина, то тогава нямаше «да има как» бъдещето да бъде именно мое. Съответно на това от да бъда произлиза ще бъда, от моето решение, от моя проект какво и какъв да бъда (и от страстта ми да бъда именно това!) зависи какво и какъв ще бъда, т. е. бъдещето ми. Затова Хайдегер, по обичайния си маниер да си служи с езика така, че да попада пряко в смисъла (а не безкрайно да «кръжи» около него!), с основание пише:
«Допускането-за-приближаване-на-себе-си-към-себе-си е изначалният феномен на бъдещето…, в което човешкото битие-тук ще се приближи в своята най-собствена потенция-за-битие към себе си. Забягването напред прави човешкото битие-тук автентично бъдеще, и то по такъв начин, че самото забягване напред е възможно само доколкото човешкото битие-тук като съществуващо изобщо винаги се приближава към себе си, тоест в своето битие изобщо е бъдещо.»
Всъщност грижата и превръщането на себе си, на своето съществуване в проблем, а също и стремежът на човешките същества към постигане на автентично битие чрез «уплътняване» на времето ни с «повече жива и индивидуална човечност», в крайна сметка произлизат от това съпоставяне на човешкото с неговото бъдеще, бъдещето, което непрекъснато ме прави човек; това е същността на загрижеността ни като неотделима проява на нашето битие. Нищо друго извън човека не познава такава грижа, такъв кардинален проблем за бъдещето, такава жажда за автентичност, подобно търсене на самия себе си, така решаваща всичко и в този смисъл
Това, че човекът, живеейки сега, «водейки» именно това всекидневие, търсейки тъкмо своята автентичност, го прави смислено и екзистенциално (т. е. като «из-блик», «про-рив», «из-лаз» от едно непосредствено дадено и «неизбирано» съществуване към друго такова, което не е, но според мен трябва да бъде) изобщо създава или конституира човешкия живот като битие, подобаващо за човека, при това именно за този човек и според неговата свобода. («В никакъв случай не изобщо» и «за всички заедно» — както искаше комунизмът, налагайки «идеала» на комуната, в която всички наистина са равни в несвободата си и затова са заети с един «общ живот», който на никой не принадлежи, но който на всички е еднакво чужд.) Значи това, което «просто» и «по природа» съм, не е достатъчно да съм човек (както категорично е достатъчно за животното!), аз ставам човек, искайки да бъда човек, да съществувам сега-и-в-бъдеще в една оригинална идея за човек, която аз сам съм създал и избрал. В този смисъл битието и бъдещето ми на човек изискват решителността непрекъснато да се отказвам от това, което «просто съм», и страстно, дори с патос, да искам това, което трябва да бъда — и точно затова ще бъда. Да се отречеш от себе си заради себе си, заради своето да бъда и бъдеще е екзистенциален акт, в който се ражда човекът като «оригинална и собствена човечност, изцяло неповторима». В този акт едновременно с това времето се «вгражда» в моите основи, то започва съдбовно да ме определя, от което следва, че