а не обратното, както толкова често се мисли, например «Миналото е господар на бъдещето» (Жул Симон). Това последното решително не е верно, ако беше така, то би ли имало смисъл да се живее? Едно господстващо върху бъдещето минало (подобно на «неизмиваемия позор»!) лишава от ценност съществуването, тогава наистина няма смисъл да се живее, а и свободата неминуемо бива прокудена от едно такова скучно и безинтересно бъдеще, от което нищо ново не можем да чакаме, което предварително и изцяло «си знаем», което с нищо не може да ни изненада или възхити. Затова пророците, хората, които виждат бъдещето като че ли е настояще, например нашата Ванга, никога не казват на човека, желаещ да се погледне в бъдещето му, цялата истина. Ако я разбере и повярва в нея, то тогава животът му мигом загубва смисъл, а и той самият ще бъде коварно дезактивиран да «прави» бъдещето си, той започва да го «чака» в неговата неминуемост, а това именно е гибелното. Какво например би било бъдещето на един човек, на когото е казано, че «положително»… ще умре на 21 май или пък след месец? Гарантирано ще умре много преди това, а предсказанието точно затова няма да се сбъдне; нещо повече, такъв човек «умира» в същия момент, в който вече е чул жестоките думи, остава му само «фактически» да умре. Лъжат се тези, които си мислят, че ако знаем часа и деня на своята смърт, то едва тогава в остатъка от време ще започнем да живеем истински и пълноценно: щом не сме го направили «преди това» и «приживе», сега вече е прекалено късно да започваме да живеем, за това вече «няма време».
Ако сутрин избера «пролежаването» на целия ден в леглото, дали с това съм се оттървал от всякакви грижи и безпокойства? Или обратното — това, че не съм отговорил на затворената в гърдите ми
дали не ме обрича да бъда овладян от стократно по-силна нетърпимост на моята изначална грижа, на моето всекидневно безпокойство? Аз ставам в отговор на моята грижа и на моето отново избликнало тази сутрин безпокойство и затова тръгвам загрижен в своя ден, преследвайки времето и опитвайки се да постигна реалност на проектите си, да утвърдя себе си, по възможност да намаля дисонанса, съществуващ между мене и света. Ако си помисля, че от грижата временно мога «да се скрия в леглото» — и така да избягам от изпълненото с грижи всекидневие — горчиво ще съжалявам после: грижата ще ме намери и там, защото тя е вътре в мен, аз навсякъде я нося със себе си, ако «не вървя на среща с нея», т. е.е ако не отговарям на нейния призив, тя става още по-силна и нетърпима. В същото време кардинален отказ от грижата — подобен на смъртта? — не съществува, докато съм жив и се стремя да живея, тя неотменно е с мен, а ако умра (внезапно или по свой избор) съвсем не съм сигурен, че няма да пренеса и своята загриженост «там», при това доведена до абсолютна нетърпимост (поради… «пълната гарантираност за непоправимост на станалото»!). Дори и да се «завия през глава» и така да се опитам да се изолирам от живота напълно (като в «утроба»), то грижата си остава с мен и изцяло ме поглъща. Как тогава мога да се спася от нея след като
мога ли в такъв случай да се спася от… себе си, да избягам от себе си? Ако не понасям себе си, ако не мога «да се търпя» повече и затова поискам да се «спася и от мен» — какъвто съм, какъвто съм станал — то за това в мое разпореждане е свободата ми, тя е постоянното условие както да бъда себе си, така и да се откажа от себе си, да се опитам да стана друг; нима има нещо по-добро от непрекъснато да чувствам своята власт над своето бъдеще, над своята същност и съдба?! От друга страна, преследвайки своята загриженост и съхранявайки я неотлъчно до себе си, аз съвсем не я превъзмогвам или «намалявам» (за да вървя към финала на илюзиорната «пълна обезгриженост», която едва ли някога ще се сбъдне), напротив, култивирайки «обезпокоено» и всекидневно своята загриженост, аз я прояснявам и «филтрирам», така тя придобива своята чистота и «първозданност», своята категорична власт и неотменност. Да се самозаблуждавам, че «нищо ми няма», че «напълно съм спокоен», че «всичко ми е наред» и пр. е безнадеждна и глупава работа — себе си не мога да излъжа. Метастазите на грижата и безпокойството са «разсеяни» навсякъде в моето тяло и душа, в душата и тялото на живия човек, изваждайки някоя от тях от периметъра на съзнанието, на нейно място незабележимо се промъква някоя друга, тук вакуум не е предвиден и съвсем не се допуска. Дори и такава дреболия например като тази, че… «връзката на едната ми обувка се е развързала», неизбежно рефлектира в душата ми и се превръща в грижа, неотлъчно съпровождаща ме до момента, в който не се видя принуден да спра, «да й отделя внимание», сериозно да погледна на ставащото и значи да я завържа отново. Но след това потенциално и безсъзнателно в душата ми си остава на всичкото отгоре и «грижата-за-връзките-на-моите-обувки», които могат да ме изненадат във всеки миг на някоя пресечка. Вярно е, че «не бива да мисля за дреболии», но ако кардинално се откажа да вървя насреща на такава «малка и безобидна» грижа (защото съм отдаден всецяло на своите «велики» мисли, дела, постижения!), то нали във всеки момент тъкмо заради пренебрегването й мога да се «просна», «препъна» и «търколя» на улицата, да стана за присмех и дори, най-страшното, да стигна дотам да «намажа гумите на някоя кола със собствената си кръв и плът» — да стигна преждевременно до един жалък при това край? Вижда се ясно, че всяка грижа, дори и най-дребната, в корена си е свързана с «решителния край» на моето битие и по някакъв начин се «оттласква» от него, съотнася се с него, опитвайки се да го предотврати или поне отложи. Грижата, погледнато най-психологически, ме предпазва най-малкото (в случая) от нелепия край на «блъснатия-от-кола-разсеян-философ», който, представете си, просто не е завързал както трябва… връзките на обувките си, което аз не искам, не мога да искам да се случи. Затова, уплашен от такава възможност, аз непрекъснато съм загрижен за всичко, което може да се случи с мене, особено… за връзките на моите обувки (поне когато установя, че отново са се отвързали). На фона на казаното какво означава прословутото спокойствие и сляпата безгрижност, които уж ни изглеждат «по-привлекателни» и «желани» — представяйки се измамно на съзнанието ни като «красив остров сред бурния океан», океана на живота. Дали по-скоро не е вярно това, че