— но това съвсем не значи, че колкото по-малко желаем, толкова «по-съкровени» ще са нашите желания. Изглежда съкровеното в едно желание иде от «съкровищата» на душата, която го желае, а тези последните са в пряка зависимост от това какво си и какво можеш да бъдеш (какво ще бъдеш), т. е. от битието, живеещо в твоите гърди, а също и от свободата, която го определя. Несвободните не могат да имат съкровени желания, техните желания са винаги мизерни…
Съответно на казаното грижата, безпокойството и тревожността са дълбок израз на екзистенциална свобода, т. е. на човечност, те свидетелствуват за едно автентично отношение (адекватност) към живота и свободата. Жан-Пол Сартр, френският «екзистенциалист» твърди, че «човекът е безпокойство», а според Хайдегер — както видяхме — в грижата е заключено битието на човешкото съществуване. В този смисъл спокойствието и безгрижността — противно на разпространените мнения — са израз на «античовешки» потенции и тенденции, независимо от цялата им привлекателност за ония, които се страхуват от свободата: защото не я разбират, защото са установили, че «без свобода по-лесно се живее» и не се замислят дали обаче това може да се нарече живот. (Но човек никога не знае какво е загубил когато си мисли, че е спечелил, особено в случая — отказвайки се от свободата!) Трябва да помним, че човекът «като човек» наистина е едно безпокойство, никога не свършващо и винаги ценно за човечността у нас, той е една загриженост, привързваща ни здраво към онтологическите и екзистенциални опори на човека — живот, време, свобода — една тревожност, която непрекъснато ни напомня, че сме живи и при това човешки същества, че не сме допуснали трепета на живота в нашите сърца да помръкне или пък да бъде погубен безвъзвратно. Участвайки пълноценно в живота именно като човек, всеки от нас постига своята екзистенциална участ, в която неотменно присъстват и грижи, и безпокойства, и нестихваща, все по-засилваща се тревожност за това накъде вървя и как отмервам своя жизнен ход. Коренът на тези съпътстващи човека и неговия живот «същностни екзистенциали на битието» е необратимото, вечно живо и преизпълнено с порив към пълнота, но също така и обвеяно от тайна време.
15. Необратимост и съдба
15.1. Всичко «станало, застинало, ненавиждано…». 15.2. «Вътрешната осъзнатост на съдбата». 15.3. Живият акт на ставането. 15.4. «Сляпата приблизителност на момента». 15.5. «Еднократният, никога неповтарящ се израз на душата». 15.6. Съдбата като «органична логика на съществуването». 15.7. Чувството за временност и съдбовност на съществуването. 15.8. Времевият ритъм, отмерващ непрекъснато пулсациите на самия живот. 15.9. Съдбата като «живост на посоката». 15.10. «Където нямаш сила, там нищо не пожелавай». 15.11. Което искаме е свято. 15.12. Съдбата не измества свободата. 15.13. «Човекът е осъден да бъде свободен». 15.14. «Всичко свое нося със себе си». 15.15. Мъдростта надмогва всичко.
«Във всичко живо е вклинен белегът на необратимостта»,
пише Освалд Шпенглер в «Залезът на Запада». Тази необратимост, която поражда
и която е неотделима от човешкия усет за време, трябва да бъде изчерпателно разбрана от всеки живеещ, от всеки способен на разбиране. От друга страна по някакъв загадъчен начин времето е свързано с
(Шпенглер) чак до степента да можем да твърдим, че време е тъждествено на съдба, на онова, което ми е отредено — или по-скоро аз самият съм си отредил, избирайки едно или друго съществуване и бъдеще. Моята съдба се разгръща във времето, в което живея; във времето аз «кова» съдбата си, онази съдба, която всъщност е изкристализирала от частичките вечност, разпиляни в неуморния времеви поток. Затова времето, в което се пресичат необратимостта, един Аз и съдбата на този Аз, не бива да бъде търсено извън тази връзка, напротив, то може да бъде постигнато само в нея. Необратимостта пронизва жизнения процес на всяко живеещо независимо дали то я съзнава или не; същата тази необратимост присъства неизбежно и във времевото измерение на неговото съществуване. (Времето е подобно на «стегната в броня фаланга», която нищо не може да спре — камо ли пък да я върне или обърне назад!) Съдбата от своя страна също съдържа ясна и безапелационна необратимост, тя се налага — съобразно с естеството и душата на живеещото — с желязна и жестока необходимост и неизменност, да не говорим за обратимост, връщане назад, криволичения и опити за бягство от отсъденото, предначертаното в нея. Тази обща необратимост, присъща в еднаква степен и на живота, и на времето, и на съдбата — пронизваща живота и времето на живеещото — е загадката, която трябва да бъде разгадана. Тайнството тук е неизмеримо и неизразимо, тъй като трябва «да включим в сметките си» и свободата.