Често чуваме да казват «Станалото — станало, и нищо не може да го промени» или пък «Казана дума — хвърлен камък». Образът на хвърления камък, чието летене, веднъж започнало, не може да бъде спряно, а камъкът — върнат назад (докато не изчерпи сам придаденото му движение), е изключително сполучлива метафора на необратимостта, съществуваща в човешкия живот — неотменна част от който е и… казването, говоренето на думи, а също и вслушването в тях. Хвърленият камък е тъкмо ставащото, което, веднъж станало, е станало необратимо и невъзвратимо и в този смисъл е отминало, е «скочило в миналото», откъдето никой и нищо не може да го върне. Тук не става дума за това, че движението на камъка не може да бъде спряно (макар че и това е така), но за нещо по-значимо: сега, ето в този миг, аз хвърлям един камък към небесата, и в следващия вече нищо не може да се промени, това, което преди миг ставаше (и можеше да не стане), вече стана, то «ето сега» е станало и в неговата станалост аз откривам вечна и непроменима отминалост и, разбира се, необратимост. Тази отминалост ми дава основание да смятам, че вече е «прекалено късно» нещо друго да се направи («с моя камък»!) и затова аз мога само да заключа: «станалото — станало, и това е!». Едва ли може да се намери по-плътен образ на коварството на отминаващия пред очите и съзнанието миг, а също и на спекулативната, дълбоко противоречива природа на времето — такова, каквото съществува единствено за човека.
което става «ето сега, в този миг», а след това вече е станало и необратимо отминало, е същност на времето; ако го осъзнаем в цялата му дълбочина, ще можем да «открехнем» неговата велика тайна — пряко свързана с тайната на живота ни. Шпенглер пише:
«Времето е трагичното: необратимо и „прекалено късно“, вечната отминалост»
а на друго място добавя:
«Неумолимата логика на ставането — от това чувство произлиза нашата трагика».
Тази парадоксална «логика» на ставането поражда трагичното чувство в душата на човека, защото всъщност е алогична (ставането няма закон, то самото на себе си е закон в своята неповторимост), защото се основава на
(Шпенглер). Това е така, защото тук няма повтаряне — в цялата им пълнота — на отделни моменти и мигове, тук всичко е еднократно, само веднъж дадено, уникално и строго индивидуално. В ставането — което става «така-и-така» за този конкретен човек — ценно е тъкмо неповторимото, само веднъж появилото се и затова «безподобното», тук онова, което е «съвпадащо», еднакво, общо, «очаквано», «планирано», «механично предизвиквано», «причинно обусловено» (от една външна обаче причинност!), унифицирано (и унифициращо), е повърхностно и затова е изцяло безинтересно, то не отговоря на патоса, на неизразимите дълбини на живота. (И затова отвращава със своята стереотипност и рутина влюбените в «тайнството, наречено живот»!) Следователно в живото и овладяното от жизненост ставане — което е признак за автентичност на човешкия живот — спонтанността е онова, което поражда винаги изненадващата ни мигновеност и неповторимост на времевите актове. От друга страна тъкмо индивидуалната пълнота, лежаща в основата на времевата спонтанност, пряко съответства на определяната от свободата човешка същност. Изживяването на собственото ставане (ставането на мен самия) е твърде различно у отделните хора и е в непосредствена зависимост от усета за свобода и определяното от него чувство за време. Това още повече усложнява задачата да разберем как се осъществява времевата динамика в хоризонта на свободата, какъв е нейният съвсем немеханичен впрочем «механизъм». Тук става дума за