който всеки осъзнава напълно за себе си (Шпенглер), за непознатото на никой друг, а само на мен самия, течение на моя душевен живот, отмерван прецизно в актовете на неумолимото време, което при това се свързва в поредицата и посоката, в насоката на живота ми, наричана от мен «със задна дата» съдба. («Съдба» — нещо отсъдено, което е станало така, както е трябвало да стане, както не е могло да не стане в «сцеплението» на дадените «фактори» на живота.) Нека затова да приемем разбирането на Шпенглер за
на осъществяването, облика на една душа (като тук ни интересува преди всичко зависимостта между живот и съдба). Осъзнавайки себе си, вниквайки в своята «себестност», уникалност, самобитност («самостойност на битийността»), ориентирайки се в собствения вътрешен живот на душата и тялото си, човек в същата степен се преизпълва с
на съществуването си, със съзнанието за еднократната неповторимост и необратимост на актовете на времето и живота (в които «моето съществуване става така, както става» — и както «другояче не може да стане»!). Вече говорихме за това, че паралелно на проникването ни в автентично човешкото съществуване (и на «преустройването» ни съобразно него в търсенето на своята автентичност) нарастват неотменната за човека грижа, безпокойството, тревожността — които са друг израз на историчността, на възпоминанието за живота и вече станалото, но също и на опитващото се да бъде «неизненадано» очакване на бъдещето в перспективата на съдбата. Затова наистина «никой не може да бъде разбран ако не се познава неговото чувство за време, неговата идея за съдбата, стилът и степента на осъзнатост на неговия вътрешен живот»(Шпенглер). В това изказване можем да намерим водещия принцип на едно пълноценно изследване на човека и живота, което тук се опитвам да предприема. При това в съгласие с приетите вече интуитивни предпоставки не трябва да забравяме, че:
• Човекът е изпълненост с жизнена сила, «съд» («съдина»), съдържаща живот;
• Съобразно степента и величината на жизнената сила, побрана в този индивидуален «резервоар» на живот, тя самата предопределя интензивността на собствените си прояви, тяхната носока, възможността за самостоятелна спонтанност, която може да се открие във всичко онова, което правим — и което сме;
• В тази степен вече е налице свободата като индивидуална форма на човешкото битие и като първо условие на съществуването, без което (за човеците) то е непредставимо;
• Човекът като «съд» на живота е свобода, в този смисъл съдба е тъкмо вътрешната органика на живота в неговата слятост със свободата;
• «Нишката», която «пришива» живот-човек-свобода-съдба в неделима цялост и единство, е времето; времевостта е непосредственото съществуване на човешкото битие в неговата съдбовност и на почвата на живота и свободата;
Тези опорни точки, които все повече изкристализират, изпъкват в търсенията ни дотук, трябва да бъдат съхранени и задълбочени.
(душевен и телесен, т. е. душевно-телесен и телесно-душевен) на индивида, от своя страна задава поредицата от необратими събития и актове, които в своята цялост образуват наричаната с толкова много думи — провидение, случай, неизбежност, немезис, ананке, тюхе, фатум, «кизмет» (късмет) — съдба на конкретния жив и стремящ се към пълнотата на живота човек. Съдбовността на нещо станало е друг израз на неговата необходимост и във времето, и като битие, като реално ставане, което става по строго определен начин — в зависимост от дадени или пред-зададени «детерминанти» (жизнеността със съответстващата й свобода). Ако е нужно по-нашироко да бъдат «разшифровани» тези детерминанти на човешкото, то тук мога да отбележа поне тези: телесен и душевен потенциал на личността (с какво тяло и с каква душа си надарен!), съвкупността от способности, възможности, сили с определен характер и насока (било като телесност, било като душевност, било като, най-често, органиката на двете), конкретна и индивидуално проявена виталност в нейната (по заслуга на субекта постигната) спонтанна освободеност и хармонизираност на «елементите», на градивните й компоненти и т. н. в посока на все по-голяма детайлност на изброяването. Особено място тук принадлежи на постоянното условие, правещо човека човек, именно на свободата, която е «душа» на този ред на предзададени детерминанти, които в своето динамично отношение и взаимодействие пораждат