(Шпенглер) или — другояче казано — съдбовността на ставащото с «мен самия като човек», отговорно правещ себе си, своя живот — на почвата на свободата. Тук е мястото да отбележа, че свободата съвсем не отрича съдбовността на актовете на живота, напротив, активното избиране (чрез спонтанността) на една от многото възможности, които ми се откриват във всеки миг (и пренебрегването «за момента» на всички останали) само подсилва усещането за съдбовност на избора, който аз правя. Съдбата не бива да се разбира като «външна необходимост», която ми се «стоварва» с неумолима властност и непреодолимост, нито пък като предварителна зададеност или «предначертаност» на случващото ми се тук-и-сега извън неговата конкретна живост и непреднамерена спонтанност. Напротив, съдбата в истинското разбиране е дълбока вътрешна, дори субстанциална необходимост, вкоренена в моята субективност, която чрез свободата се намира под моя непряк контрол именно в пределите на моите възможности за живот и реализация. Моето «себе си», моята «азовост» едновременно са и не са мои; аз съвпадам със себе си като наличност от потенции, но и аз «правя» себе си свободно на основата на това, което ми е отредено като жизнен ресурс; аз мога да стана всичко, но аз няма да стана всичко, и това е от една страна мое решение, но също е и ограниченост, която не е в моя власт. В този смисъл е прав мислителят, написал:
«Тъй като не можеш да направиш каквото искаш, то тогава искай каквото можеш»
но той също така добавя страведливо:
«Когато двама правят едно и също, не се получава едно и също».
В същата насока може да се схване мъдростта на римския народ, в чиято душа е родена следната сентенция:
Действително, аз съвпадам с това, което желая, а желая това, което мога да пожелая, изхождайки от това, което съм; нямам сила или по-скоро «капацитет» и «потенциал» да желая нещо, към което не съм предразположен, което — ако все пак ми «скимне» да желая — ще бъде само каприз или пък извратеност, която няма никакво бъдеще: например да искам да стана певец ако все пак нямам нужния за това глас. Римляните прекрасно са разбирали това защото смятат, че
т. е. никой няма право да пренебрегва собствените си желания, да ги «манипулира», да се отнася «лековато» с тях: всяко желание, особено пък съкровеното (а значи и непреодолимото!), наистина е свято. Такова желание е верен симптом за това какво съм и какво неизбежно, съдбовно ще бъда — и тук свободата ми съвсем не може да се свежда до това да потисна желанието си, да направя каквото си поискам с него; свободата тук е в това просто да му се подчиня, да застана с цялата си сила зад него и така да го превърна в своя съдба.
Следователно именно «еднократният, никога не повтарящ се израз на душата, който всеки осъзнава за себе си» (Шпенглер) — свободно и спонтанно изявяващ се и един вид «извиращ» от моята субективност, «пленена» от тайнството на живота, който усеща в себе си — непрекъснато твори съдбовността на всички моменти, от които е «изтъкан» моят жизнен път, и от които зависи посоката, с непонятна увереност избрана от мен самия. За даден индивид със строго определена и характерна («характерен» значи «вдълбан») насока на неговата субективност необходимо произлиза именно тази посока на жизнения път — по който той уверено-безсъзнателно върви или пък се лута в търсене на самия себе си. По същия начин както за мен е възможна и необходима именно тази насока на себеосъществяване (която непреодолимо определя съдбата ми), така за мен е абсолютно невъзможна (осъдена на несбъдване!) всяка друга, несъвместима с моята душа, с моята динамична субективност, посока на утвърждаване в живота. В този смисъл «аз имам само една съдба» — моята, която е била «имплицитно» в мен, но на която аз съм дал живот и бъдеще — на нея аз съм «обречен», пътищата към всяка друга съдба навеки са ми затворени, и въпреки това моята съдба не е безнадеждна орис: тъй като извира естествено, непринудено от моята субективност и свобода. Следователно