нито пък свободата ми безпокои с нещо моята съдба, двете са органично свързани и взаимно се предполагат и значи… «без едното няма другото». Без свобода няма как и откъде да се появи и породи съдбовността на всичко случващо ми се, свободата на човека, реализираща се във времето с неговата необратима еднократност, по естествен път създава и направлява неговата съдба — единствената съдба, за която той е достоен, и която е достойна за него. Сартр пише, че
(«Човекът е свобода») и тук това «да бъде», това е, това битие на свободата, което всъщност сме (и което се разгръща във времето с неговите необратими мигове и моменти), поражда необходимо — като собствена, вътрешна необходимост на живота на тялото и на душата ни — съдбата на всеки един от нас. Всеки човек може да вникне в съдбата си единствено чрез проясняването на самия себе си, чрез отчитане на силата на най-съкровените си желания, а на тази основа и чрез проникването в своето автентично бъдеще, което всъщност зависи и се определя от нас самите. Това последното е наистина така, стига да следваме съвета на Хораций, написал:
«Мъча се да подчиня обстоятелствата на себе си, а не себе си на обстоятелствата»
От друга страна «отредената» ни съдба (която един вид е «кодирана» вътре в нас самите) може да се случи само ако сме в достатъчна степен верни на себе си, по същия начин както това е било за мъдрия Биант, който, като го запитали (защото жителите на неговия град бягали от безмилостната унищожителна стихия, мъкнейки кой каквото и колкото може да носи!) защо нищо не си е взел, отговорил така:
Онези, които не ценят (с основание или без основание) себе си, тъй като не разбират възможностите на своята самост, на своето уникално самобитие, самостоятелността на своето битие, а на тази основа и не «хранят особено доверие» към… самите себе си, съвсем не могат да кажат същото, което казал Биант, изумявайки съгражданите си. Подобни хора, отказвайки се от корена, а именно битието в себе си (което всичко ни дава и може да ни даде), се виждат принудени в същата степен да виждат «себе си» само в онова, което имат; в същото време подценяват това, което са и могат да бъдат, стига да разбират предимството на свободата. На Биант като свободен човек и дух тъкмо затова нищо не му се налагало да носи (като вещи, имане и пр.), тъй като главното и значимото съвпада с него самия. Това, което автентично съществуващият е като самоопределящо се битие, не може да се отдели от него самия, то не се налага да бъде и «носено»; в този смисъл Биант с право заявил: «всичко свое нося със себе си». Другите, които мъкнат своя товар и изнемогват, а също и съжаляват, че не могат да вземат още толкова поне, пак «носят себе си със себе си», което по същия начин определя битието и съдбата им (макар че забравят непрекъснато за «главния товар», който при това никога не можеш да свалиш от плещите си или да загубиш). Затова Сенека Млади, подкрепяйки нашия Биант, е написал:
«Съдбата може да ми отнеме богатството, но не и духа»