а самият Клавдий един вид «улучва десятката» с неочакваното (за него като император и за неговото време особено) крайно сполучливо изказване:
Тези думи, изречени във време, в което вярата в една независима от самия човек съдба е била жизнена философия на епохата, са симптоматични: тъкмо по това време, от друга страна погледнато, започва да набира сила християнството с неговата идея за свободата (която именно предполага доверието в самия себе си и в своето битие). И оттук изречения като това на Вергилий:
«Каквото и да стане, всяка съдба може да се победи, като я понасяме»
или пък това на Теренций:
«Това, което ни донесе съдбата, нека го понесем със смирение»
макар че са «привлекателни» дори и за мнозина от нас, вече не отговарят на истината на битието на съществуващото, наречено човек — човекът, който е длъжен да поеме съдбата си в своите ръце. Ако е вярно, че
«Всеки се оплаква от съдбата си»
(Цицерон), то това означава, че «всички» еднакво недоволстваме от себе си и от своя живот, което пък трябва да ни накара да открием истинската причина на своите нещастия. Тъй като
«Комуто се харесва чуждата съдба, нему не харесва собствената»
(Хораций), то това показва, че всеки един от нас трябва да направи зависещото само от него за да не му се налага да оплаква съдбата си. В същото време трябва да си даваме сметка и за това, че
«Съдбата се бои от храбрите, притиска страхливите»
(Сенека Млади), а също и за това, че
«Едва ли е мъжествено да се бяга от съдбата»
(Сенека), което може да ни даде увереност, че е възможно да не сме безмълвни жертви на някаква сурова, немилостива и независеща от нас самите съдба — каквато всъщност няма, но за мнозина е твърде изгодно да има: за да могат да се самооправдават.
И така, неразбирането на времето в неговата екзистенциална значимост за човека (като бъдеще, което свободно избираме, изхождайки от вече избраното от нас съществуване), невникването в «проблема време» в предишни епохи на човека и философията, е предизвикало противопоставянето на свобода и съдба, което в ХХ век беше напълно преодоляно — и като философия в лицето на най-видните й представители, и като живот, избуял особено от началото на века насам. Както отбелязва Х.Хесе:
«Всеки един човек е основна и забележителна точка, в която явленията на света се пресичат само веднъж по един и същ начин и никога повече».
Тази мисъл е потвърждение на съдбовността на всеки един акт на човешкото съществуване, на необратимостта на ставащото с нас самите, в което ние активно и непрекъснато участваме, а също и на уникалния шанс да се възползваме ефективно от «стечението на възможностите», които във всеки миг откриваме «във» и «около» себе си. Под свят трябва да разбираме целостта на субективността с «обективното», тяхната непосредствена даденост, която именно е времева и исторична. В този смисъл, търсейки автентичност — постижима единствено в мъдростта, в любовта към мъдростта — никога не трябва да забравяме, че
(Ювенал), а мъдростта дължим и извличаме от свободата, която именно е в състояние да надмогне света — и нас самите. Така че
«Всеки прави своята съдба и всекиго тя прави»
(Тургенев) в зависимост от това какво сме направили преди това със себе си, с битието и живота в себе си. Съдбата се мисли и представя като нещо индивидуално и неповторимо, касаещо единствено живота на отделния човек и затова тя не може да бъде откъсната от него самия и от свободата му, в крайна сметка задаваща индивидуалността на живия човек. Или по-добре казано
«Аз самият правя своята съдбата според свободата си, аз сам, никой друг»
което съдържа автентичното отношение към моята съдба, което съм длъжен да имам — ако обаче съм достатъчно благоразумен, тъй както е казано в безсмъртната латинска сентенция:
Такова едно отношение към своя живот, възникнало около истинното разбиране на свободата (и на неговата почва), не елиминира съдбовността на собствения живот, а се опитва да я направлява, свободно да избира насоката и смисъла й за отделния човек. Липсата на чувство за съдбовност на избора, който всекидневно правим, е показателно за «неизбистрения» поглед към самия себе си и за неотговорното отношение към собствената свобода — и, оттук, към своята съдба, към съдбата на своя живот. Да усещаш своята власт над съдбата е пределният смисъл на човешката свобода, която в противен случай нищо не означава: «боговете обичат този, който се е погрижил за себе си, а не се е изоставил». Нима е свободен и нима е човек онзи (или… «онова»!), чиято съдба му изглежда чужда и непонятна «орис», неведома «прокоба», жестока «участ», в коята самият той не участва — и от която се е самоотстранил съвсем несправедливо. Отказал се от грижа за времето със съпровождащото я безпокойство на обичащия живота човек, такъв един празен и суетен индивид сам е подготвил нелеката си участ, от която вече няма право да се оплаква.