Първото, което интуицията ни казва, е това, че темп на живота изразява неговата динамика, неговата вътрешна активност и «текучест», «протичане», «текливост»,
«флуктуациите» в осъществяването и реализирането на живота и живеещото. Следователно темпът на даден живот е неговата вътрешна особеност и различие както в сравнение с тези на един друг живот, така и по отношение на друг «времеви отрязък» на същия живот. Темпът в някакъв смисъл е «нрав» и «характер» на живота, негова специфика и качество, своеобразие на «битийстването» на това съществуващо в даден период на съществуването му. Дори с известна доза условност можем да говорим в тази връзка за «темпераментност» на този живот в сравнение с всеки друг, разбирайки особеностите на неговата даденост като такава, подвижността и същевременно устойчивостта на неговите процеси — чрез които тоя се осъществява и изявява. Темпът на един живот може да се мени в зависимост от желанията и намеренията на живеещото, но възможните градации на неговата динамика образуват все пак някаква рамка, някаква «природна обусловеност» и «зададеност», която не може да бъде игнорирана — по същия начин както наричаме темперамент на човека «неизменните свойства на душата и на същината му», ония, които го правят това, което е. Изглежда
предпоставя и дори предопределя «степените на темпераментност», възможностите за съответни «темпове» на живот, в които той може да се впусне, за които има готовност и за които може да поеме риска — за да постигне «по-силната» за него пълнота на живота. От друга страна «темп на живота» като израз намеква за скоростта на характерните прояви на даден живот, а също и за способността за «удържане» на неговата динамика, за въздържане и умереност, за «трезвост» на живеещия — който се е отдал на съответното «темпо» на своята жизнена активност. Ясно е, че за всеки от нас по принцип е възможно например отдаването на един «бесен, неудържим и дори див» темп на живота (който не признава никакви ограничения!), но въпреки това всеки от нас се опитва непрекъснато да «удържа» подобна безгранична стихия на живеенето, да се въздържа от пълното отдаване на «вакханалията на живота», която не позволява, не иска да приеме никакви ограничения и граници. Всички разбираме, че «спирачката», вътрешното основание и субективната сила, която е в състояние да възпре и усмири стихията на жизнеността, се нарича разум, разумът, който се намира във вечно противодействие и борба с живота. Изглежда, че постижение именно на човешкия разум е удържането на волята за живот в определени граници, а значи и придаването на съответен темп на живота, в който двете велики сили на човека — живот и разум — се хармонизират и уравновесяват. Животът, който е «вкаран» в определено русло, на който също е зададен съответният темп, е един вид «темпориран», а значи и ограничен, поставен в граници. Това ми дава основанието да заключа, че тъкмо времето е условието, благодарение на което животът влиза в някакви граници, благодарение на което неговата «стихия» бива «усмирена» и овладяна. В резултат на това то постига съответната си ритмичност, «оразмереност», степента на достижима пълноценност чрез и в ограничението и особено в самоограничението. Всъщност наша непрестанна грижа е тази да владеем живота си, да разполагаме с него, да му придаваме човешки израз и измерения, да не го изпуснем и предадем на неговия собствен произвол. Това вероятно става чрез овладяване на темпоралните, времевите характеристики на живота, чрез «натикването» в граници и брегове на потока на времето, чрез задаване на темп (на собствения си живот), който да е в хармонично отношение с нашата субективност, с вътрешния потенциал на душата ни, с ресурсите за живот, вкоренени във всеки един от нас. Затова непрекъснато дотук подчертавах, че изпускането от «контрол» на времето означава
оставяне на ирационалната стихия на живота и в крайна сметка подготвяне на (без да го знаем и желаем) на един страшен жизнен провал, провал и на личността, от който най-вече трябва да се пазим. Онзи, който получава оценка «несправил се» със задачата на живота, го е заслужил може би затова, че се е оставил на произвола на природната сила на живота, не е успял да я «вкара» в разнообразни и желани от него самия «темпове и ритми», а следователно се е примирил с течението на един «равен» и неизменен темп, от който изпитва единствено скука и погнуса — защото не е усетил и изпитал възможната пълнота и богатството на шансове, които животът ни дава непрекъснато. Ако трябва накратко да се разкаже защо това става с много хора, то може би и тук се налага да си припомним мисълта на Питагор, която твърди: