«Великата наука да живееш щастливо се състои в това да живееш в бъдещето»
подкрепена при това и от авторитета на безсмъртния Платон:
И така, темпът на живот се свързва по естествен път с постигането на ритмичност на неговата динамика, а това се определя от съответното «базисно» човешко отношение към времето в порива ни към автентичност, към пълнота на разбирането и живеенето, които са в органична зависимост. Ясно е в този смисъл, че аз (всеки аз!) непрекъснато се занимавам с това да уравновесявам, умиротворявам и хармонизирам поне тези неща: себе си (моят аз), живота, който усещам в себе си, свободата, от която изцяло завися и времето, дадено ми като най-драгоценно достояние. В този смисъл темпът на живот е непрекъснатото и актуално единение на тези «фактори», тяхното спонтанно и живо единство в различно съотношение — което аз във всеки момент успявам (или не успявам) да поддържам. Темпът е самата непосредственост на единството на аз, живот, свобода и време, което не е неизменно, а в зависимост от «дозата на смесването» им е твърде различно, динамично възобновяващо се в търсенето именно на адекватност, на пълнота на изживяването. Накрая в този съвсем предварителен анализ може да се каже, че темпът и ритъмът на живота всъщност са пулсациите на обхванатия от горните ограничения човешки живот, или пък съвпада с неговия пулс, с пулса на сърцето, в което именно са «изворите на живота».
Темпът на живота за различните хора е твърде различен, което е разбираемо: нали става дума за индивидуални, неповторими човешки същества със самобитна жизненост, а на тази основа и с особена нагласа спрямо времето, със собствен усет за време, със своеобразна степен на развитост на «съзнанието за свобода» и пр. От друга страна всеки
непреодолимо води до задаването на именно такъв, а не на «някакъв друг» темп и ритъм на живот, който дадения човек «води» или живее. Стилът на живот — а знаем, че «стилът — това е човекът!» — зависи и се определя от индивидуалността на личността, разбирана като цялост на душевно-телесните качества на конкретния човек. Тази предпоставка — човешката реалност, съвпадаща с нас самите, с мен самия — се «екстраполира» и осъществява през призмата на на съответното субективно отношение към времето, което този човек е постигнал като «оличностена» (чисто личностна проява, лице на човека) форма на своя живот. Тази формула като че ли трябва да бъде запазена, тя може би е достижение във връзка със загадката на времето:
«боравейки» с времето по един или друг начин, ние на тази основа постигаме тъкмо себе си. Тук вътрешността на връзката време-живот трябва да се разбира като степен на достигнатост на автентичния живот в единствената, строго съответстващата му форма на времето, т. е. формата, която се намира във вътрешна — в пределите на индивидуалната личност — «спойка» с него. Между време и живот може да съществува и външно отношение на просто «съпровождане» на едното от другото (без взаимно проникване и сливане), а това става когато един живот бъде оставен да «изтече» в дължимото, в отреденото му време — без времето да е в състояние с нещо да повлияе на живота и без животът да се опита да овладее времето, с което разполага (но разполага ли тогава той с него?!). Човекът именно като личност е този, които е отговорен да намери живата връзка на време и живот, т. е. тази връзка, при която времето наистина става вътрешна форма на неговия живот — а не си остава просто «съд», в който животът трябва да се «изсипе» или «излее». Когато един човек не чувства потребността във всеки миг и неуморно да свързва по вътрешен, интимен начин време и живот, то в такъв случай той оставя тези два потока — на времето и на живота — да текат разделени един от друг, независимо, без да се повлияят с нещо един друг (като че ли двата потока текат един до друг, но без да смесват водите си — все едно че са отделени от невидима, но здрава стена). Животът на такъв човек, течащ без дълбоко и вътрешно отношение към времето, се оказва безпътен, безцелно лутащ се, движещ се в непроходим лабиринт или по циклично въртящи се, омагьосани кръгове, такъв живот е оставен на самия себе си, без посока и ограничения, без регулиране и насочване, той затова е станал сляпа стихия, разрушителна ирационална сила, «река без брегове и мостове», в крайна сметка е пустота, мъка, отчаяние, безнадеждност. Това е така, защото времето на такъв живот се оказва неповлияна от нищо «огледална повърхност», нереализирана нито веднъж «безкрайност от възможности», никога неудовлетворено «желание за живот», пълна нерешителност и дори парализа на душата, тотален отказ от всеки миг и убиването му в мъчителна бездейност, абсурд на живота, жестоко екзистенциално безсмислие, възникнало на почвата на безгрижната неавтентичност и на игнорирането на времето, накрая, бездушно и невиждащо «гледане» на света (подобно на това при животните), което не търси смисъла и не разбира, но точно затова си мисли, че светът е проста масивност, но не и жива реалност, от която самият ти си неразделна част, ядро, център и пр. Затова