може да бъде илюстрирана със следния пример, който същевременно показва и какво трябва да бъде човешкото, непосредствено и чисто единение на време и живот.
Ето че аз пиша на компютъра си, и във всеки миг натискам, удрям на някакъв клавиш, който обаче не е случайно избран от пръста ми, а така, че в резултат и в края на краищата се получава текст с определен смисъл. Това мое всекидневно занимание, запълващо по-голямата част от живота ми, се разпростира във времето и заема споменатата поредица от мигове, във всеки от които аз удрям не някакакъв друг, а точно този клавиш. Цялото или текстът, който по аналогия всъщност е животът ми, се ражда в постоянната ми ангажираност с «удрянето на клавишите», което някога (когато пишех на пишеща машина) беше станало съвсем непоносима за съседите ми странност на един абсурден човек, а сега, предполагам, (когато те вече нищо не чуват!) е извор на постоянната им радост от това, че моето «творческо усърдие» внезапно, но непоправимо е пресекнало. Но да оставим тази подробност, важното е, че текстът (казах, той е тъждествен на живота ми) обаче наистина става абсурд ако аз във всеки миг спонтанно не правя избора…по кой клавиш да ударя, коя буква да напиша, оттук кое изречение-мисъл (част от мене самия!) да изразя и т. н. Излиза, че
голямото и цялото (текстът, животът, накрая книгата като фрагмент на моя живот) изобщо не може да съществува извън непрекъснатата ми ангажираност всеки ден с клавишите, извън използването на поредицата от мигове точно за това (да удрям по клавиатурата с пръсти!), т. е. извън живата връзка на живота ми с времето, което съм отредил (възползвайки се от свободата си) за написването на една книга. Ако в един момент се отпусна или разсея, аз правя правописна грешка, което води до «моментален изблик» на моята нервност, но това поне е поправимо. Фаталното обаче се случва тогава, когато аз изгубя живата душевна връзка, която някъде дълбоко в мен ражда и «реди» смисъла на текста — и едва на тази основа задава ритъма на удрянето по клавишите. Тогава нещо безкрайно важно се е «пречупило», а аз виждам пред себе си само клавишите (буквите, азбуката) — и тогава колкото и да внимавам къде удрям, в резултат нищо не се получава, нищо не излиза, написаното не е нищо друго освен глупава «абракадабра» (или пък смисълът липсва, а значи всичко е изкуствено, мъртвородено). Всъщност нали времето, моята субективна отдаденост на времето не е нищо друго освен тази «жива връзка на душата», която съвпада с моята личност и затова твори живота ми, а в случая — което е все същото — «произвежда» текста на моята книга. Но какво би се получило — ето го вече смисъла на голямата аналогия в този пример — ако аз не съумявам в нито един миг да свързвам двете значими реалности: време и живот, «удряне-върху-клавишите-във-всеки-миг» и текст, раждащ се в душата ми, а ги оставя да съществуват отделно една от друга? Ясно е какво: аз ще си стоя зад клавиатурата напълно бездеен, ще се «прозявам», нито един импулс, идещ от душата ми, няма да доведе до удар поне върху един клавиш (в посоката на създаването на някакъв смислен текст), аз ще си остана с никога неудовлетвореното желание да напиша книга, ще «линея» в безсилието, в «импотентността» си и ще се изпълвам с мъка по желаното, но недостижимото, накрая, ще изхвърля в боклука своите опити да бъда писател и ще тръгна по нов път, по който вече по-добре ще синхронизирам мигове и действия, време и живот, свобода и съдба, себе си и своето съществуване.