Би могло да се даде и друг пример, в който може би по-добре изпъква търсеното. Да речем, един състезател по плуване (плувец) стои на трамплина и чака наред с другите плувци сигнала на съдията. Когато прозвучи, на него не му идва решителността да разтвори ръце и да скочи във водата, а си остава «вкаменен», изцяло овладян от неразбираема, абсурдна нерешителност. Мигът е пропуснат, стартът заради него е отменен (в най-добрия за «плувеца-мислител» — защото само разсейването и замислянето може да е причина за станалото — вариант), нашият герой е съсредоточен и отново очаква нов сигнал, нова възможност да се прояви. Ето го и сигнала, този път той намира решимост навреме да скочи, обаче долу, във водата, ръцете и краката му не го… «слушат», стоят обездвижени, получават се някакви смешни, гротескни конвулсии, липсва онази синхронизираност на движения и мигове, която е налице при добрия плувец. Съзнанието на такъв «плувец» не контролира тялото, състезанието е проиграно, решителната поредица от мигове, в които той е могъл дори да го спечели, е изтекла за него без никакъв ефект (смислен, не такъв абсурден и дори «позорящ» го ефект!). В резултат на всичкото този плувец е опропастил, вероятно, и битието си на плувец, неговият живот не може вече да принадлежи на плуването заради коварната несъвместимост на действията му с течащите и невъзвратими мигове. Не е могла да се осъществи фатално важната връзка и синтез на време и живот, миг и действие, съзнание и битие, което предопределя провала на един такъв плувец. Ясно е обаче, че като човек той има още много възможности да прояви себе си, в това число и възможността да преодолее «недъга» си в плуването.
На основата на казаното трябва да запомним поне това: ако оставим животът «да си тече» без отношение с времето и с нашата личностно проявена субективност (т. е. е това, което съм в отношение с онова, което искам да бъда), ако не намерим
то в крайна сметка всичко пропада, задачата на живота се оказва нерешена, сгрешена в корена си, нерешима. Ако в едно жизнено дело не ни се е удало да открием и постигнем тази жива връзка, от която зависи всичко, ние се проваляме (казваме: «На този човек не му върви…»), но това не ни пречи да опитаме да я намерим в някое друго, ново дело на живота си, напротив, предполага изискването да поемем предизвикателството и да проявим инициатива. И това може да продължава докато не намерим своето, истинското дело на живота си, оживотворено от споменатия синтез и затова обречено на успех — защото се оказва, че ние всъщност за това сме били родени. Ние всекидневно изглежда само това правим: търсим, стремим се, опитваме да постигнем тази жива връзка на време, живот и своя аз в едно пълноценно, автентично и свободно единение; грижите ни «около» времето са в тази насока, не заради нещо друго. Ето за това ценно напомняне прави Шопенхауер:
«Обикновените умове когато премислят и преценяват възможните опасности, винаги разпитват и съобразяват само какво вече се е случвало; издигнатите умове обаче сами размишляват какво евентуално би могло да се случи и не забравят че, както твърди една испанска поговорка,
Наистина, споменатата разлика е естествена: защото е нужен разум за да предвидиш какво може да се случи, а за да научиш какво е станало ти трябват само сетива.»
Това, което нарекохме темп на живота не е нищо друго освен «осъразмереност» на живот-време-и-аз-като-личност, той е динамиката, в която се опитваме да намерим баланс и уравновесяване на тези реалности, пулсациите, които са израз на хармония и умиротвореност между един аз, времето, с което този аз разполага, и живота на този аз, на тази личност, който е автентичен човешки живот само ако е налице подобно равновесие. Ние не можем да оставим живота сам на себе си и извън съотнесеност с времето, с което разполагаме. Ясно е защо: това е моят живот, който аз трябва непрекъснато да чувствам и преживявам като свой, като живот на моя аз и на моята личност, свързваща в едно тялото и душата ми. Не мога да оставя живота си извън тази непосредствена зависимост от мене самия, не мога да съм безразличен към него, затова темпът на живота ми в различните «отрязъци» от време зависи единствено от мен самия, аз задавам този темп, ускорявам го, мога ако поискам да го направя и «шеметен», мога да го намаля или дори спра когато пожелая. Защото как да допусна да се отчуждя от собствения си живот — след като той е само един?! Не бива да допускам времето да стане чуждо на живота ми, а моят живот — на времето, в което аз, моята личност живее. Моят живот става чужд на мене самия когато пропускам решаващи и съдбоносни мигове заради неовладян темп и ритъм на времевите и жизнени актове, в които «аз правя себе си». Нима моята всекидневна грижа не се заключава в това да «сродявам», да правя родствени и близки моят живот и времето, извън което животът ми се превръща в абсурд, в празна суетност, в нищетата на един «незнаещ какво иска» и «какво представлява» бездеен и страдащ «субект», от който обаче всъщност нищо вече не зависи?! Та нали, отказвайки се от времето и оставяйки живота си на «самотек» или на… «автопилот», аз съм станал — понеже съм загубил тъкмо себе си, своето аз, своята личност, самобитността си — станал съм «вещ», «обект от рода на другите обекти», аморфна и безлична материя? Как да избягна тази опасност, как да открия моя неповторим, изцяло личен темп на живота си?