въпреки че тъкмо те имат и най-продължителен ефект? За да приемем подобна максима трябва да се съобразим и с това, че подобни «бързотечни» в ставането си неща вероятно продължително са били подготвяни, от което пък следва, че те продължително и ще действат. В този смисъл «бързо» и «бавно» са съвсем условни, в тях трябва да различаваме за какво точно се употребяват — дали за самата промяна на «външната форма» на събитието или пък за етапа на неговото назряване в недрата, което не е така «видимо» и «скоростно», но за сметка на това е многократно по-значимо (независимо че не може да привлече вниманието ни като първото поради липсата на външна «ефектност»). Това обаче не ни освобождава от потребността да си даваме сметка колко време отделяме на едно или друго. Защото ако някой постига успех «за две седмици» — в които успехът вече е «изпъкнал» като такъв, станал е видим — то зад един такъв успех стоят години подготовка, лишения, безброй «временни провали» или «неудачи», т. е.е стои цялата личност и дори живота на този човек, който е станал много преди това достоен за своя успех. Защото шансът може да ни се «усмихне» за миг, но шанс изобщо нямаше да има ако «зад него» не стоеше точно тази личност с години усилия, които са направили възможен и дори действителен не само един, а много шансове. Това обаче не значи, че миналото определя бъдещето на човека, че то е негов господар: за да настъпи едно или друго бъдеще се искат особени способности за «предугаждането» и улавянето му, които не са просто пренасяне на миналото върху бъдещето, а са независими в голяма степен от него. Когато се появи някакъв шанс, а ние сме също толкова инертни и неинициативни колкото сме били и в миналото си (когато много подобни шансове са били изпуснати или пропиляни!), то сигурно е, че и новият шанс ще бъде проигран без промяна в нас самите, т. е. без откъсване от миналото, което ни е правило «на времето» (някога) неуспяващи, препускащи шансовете си, страдащи за това и пр. Затова мобилността на човека в най-широк смисъл (включително и като независимост от собственото минало) е предпоставката да станем различни — постигащи успех, инициативни, предприемчиви и т. н. — а не да си останем «същите», което би ни обрекло на безсилие, на все по-сериозно затъване в миналото; по този начин се лишаваме и от възможността за «забягване» в бъдещето си, където може да се очаква много повече от това, което «е било». В този смисъл като че ли трябва да се признае безусловната истина на латинската максима, за която казват, че била кредо на император Август:
(във втората си половина тя е твърдение на Теренций). Парадоксалността на «бавното бързане» (което обаче не е същото каквото е «бързото бавене»!) е израз на една умереност в проявите на жизнеността, която като че ли е гаранция за успех — защото същата тази жизненост, която създава, е в състояние и да руши. Ясно е, че желанието е водещото, а то може да се «изпари» ако дълго се готвим (или ако прекалено бавно се приготвяме) нещо да направим; но ако пък оставим голото желание (без назряването на останалите фактори, които все пак искат време) само и без подкрепа, то вероятно нищо особено няма да постигнем. Затова в много от случаите бързането съвсем не решава проблемите, то няма предполагаемата ефикасност, напротив, създава повече проблеми, отколкото решава. Макар че е прав Публилий Сир, твърдящ че
«При силното нетърпение дори и бързината изглежда бавене»
то в тази насока безспорно по-голямо право има У. Шекспир, написал:
«Ако много бързаш, ще закъснееш така, както и ако много се бавиш»
което се подкрепя и от римската сентенция:
«Който твърде много бърза, по-късно свършва»
Това, че нетърпеливостта води до «изкривено» възприятие на «обективната продължителност» — бързото изглежда бавно, а бавното е съвсем непоносимо — е точно така, но тази нетърпеливост и съответно търпеливостта имат и други измерения, свързани с темпа на живота и с «темпераментността» на човека. От друга страна никой не може да каже дали търпението е по-добро от нетърпеливостта и обратно — дали нетърпеливият е по-адекватен спрямо времето от търпеливия (и обратно), а също и кой по-често постига успех в делата си. Въпросът всъщност е кое от двете качества или способности на един човек изразява по-развита чувствителност, даваща му предимство пред онези, които като че ли са с «притъпени» сетива спрямо времето. Всичко тук зависи от това кой човек в каква ситуация е попаднал, т. е. зависи от конкретното — и затова тук не можем да мислим и да правим изводи без да познаваме «случая». Затова и Шекспир твърди, че прекаленото бързане и бавене еднакво водят до закъснение, което обаче не значи, че «прекалено бързащите» (и затова нетърпеливите) по-добре се разпореждат с времето си от «прекалено бавните» (и затова истински… търпеливите!). В този смисъл ако е вярно, че «грешките и разкаянието са спътници на бързането», то трябва да е вярно и обратното, а именно, че и в бавенето съвсем не сме застраховани от грешки и разкаяние — от друг характер, разбира се. Ако например прекалено бързащият ще отиде час преди тръгването на влака — и това ще му даде известно основание след това да се разкайва заради излишната си припряност — то в същото време прекалено бавещият се ще отиде на гарата… след тръгването на влака (макар и минута, но след като влакът е тръгнал) и затова също ще съжалява на друго основание; впрочем, общото между двамата е все това, че «от различни краища» вървят към едно и също: пилеене на времето си. Казано между другото, в нашия пример умереността и точността тук съвсем не означават, че е най-добре да отидем на перона в мига, в който влака току-що потегля, т. е.съвсем своевременно — тъй като това ще ни направи неспокойни при мисълта, че само след няколко мига сме могли също да изпуснем влака. Затова Лафонтен така мъдро ни предупреждава, пишейки така: