Ето защо трябва да имаме предвид, че «бързащите» и «бавните» като че ли еднакво не са в синхрон с времето и затова когато ни се налага да бързаме (или се улавяме, че сме твърде бавни) трябва да се опитаме да преценим на какво се дължи разминаването ни с естествения ход на времето, свързан, както вече знаем, със съответствието (адекватността) на живеещия с неговия живот, със синхронизираността на съзнание и живот. Казват, че «бавните живеят дълго» — защото спокойствието не разрушавало жизнената им сила — но точно това е свидетелство, че тяхната инертност, водеща до отвращение към промените, няма много да им даде в живота, от което пък следва, че един такъв дълъг живот едва ли е за завиждане. Вярно е обаче, че
(Публилий Сир) и по-скоро от нерешителността, породена от прекалено обмисляне (което от своя страна парализира действието); ясно е обаче, че действието именно трябва да се развие в рамките на «удобния случай» (у нас затова казваме: «Докато умните се наумуват, лудите се налудуват»!). Впрочем какво означава, че е настъпил удобен случай за правенето на нещо? Кой от различните случаи е тъкмо «удобен», до какво се свежда удобството му? Все пак на случая ли (макар и удобен!) трябва да разчитаме?
В степента, в която аз наистина правя живота си (изхождайки главно от себе си), се появяват много случаи, които все са удобни за това или за нещо друго. Удобството на един случай, неговата «удобност» е в съотнесеността му с моята готовност да предприема нещо, от една страна, и в неговата «подходящност» за едно или друго ефективно действие — от друга. Случаят е подходящ точно за това действие — значи ситуацията, в която съм попаднал или предизвикал, благоприятства успешния изход. Това вече показва, че за възникването на удобни случаи се изисква моята грижа и моето участие — главно аз с вече предприети преди това действия съм ги направил удобни и подходящи за ново действие и нова активност. Затова ако аз «стоя и чакам» появата като че ли от небето на «удобния случай», то едва ли някога ще го дочакам; щом обаче сам «съм го довел» в моето всекидневие, не е възможно да не го разпозная като такъв и да не се възползвам от възможностите му — които сам съм подготвял, при това предварително и по-рано. Аз съм бил бдителен и в готовност съм «дебнел» появата на дълго подготвяния удобен случай — как тогава да позволя да ми се изплъзне или да ми «избяга»?! В същото отношение към моята свобода и инициативност се намира не само случая (удобен или неудобен), но и бъдещето ми като цяло: аз непрекъснато работя за едно или друго бъдеще, желая го, но и го подготвям, в този смисъл сам съм изцяло готов за него, то може да ме изненада, но не дотолкова, че да ме «стъписа» (ние сме си един на друг съвсем познати!). Точно това последното обаче се случва на ония, които чакат някакъв удобен случай, в който за миг да решат проблемите и бъдещето си, но в същото време не разбират какъв точно би могъл да бъде той — и затова в повечето случаи гарантирано ще го пропуснат.