Ще започнем с прости неща, към своята изкуствена «усложненост» не трябва да имаме особено доверие. Безспорен факт е, че
(У.Скот). Това е естествена човешка реакция пред бъдещето, свързвано най-вече с неизвестното. От друга страна обаче «поради някаква страст на човешката душа
(Тацит). По този начин човек е пленен от бъдещето си тъкмо защото то е неясно и неизвестно, изглежда затова бъдещето така страстно ни привлича. Наистина какво би представлявало едно бъдеще за човека ако то е «изцяло» ясно, познато, еднакво с вече преживяното и отминалото, ако то е бъдеще, в което «всичко се знае» и затова «нищо ново не може да се появи под слънцето»? Нашите очаквания към бъдещето и «от него» въпреки всичко са съвсем повърхностни и елементарни, те с нищо не могат да ни заинтригуват, интересното е в онова бъдеще, което е «неведомо», непознато. Такива максими като например:
(Публилий Сир) или «Върховете се постигат постепенно» (латинска сентенция) ние посрещаме с хладно безразличие — защото предчувстваме, че тяхната истина с нищо не може да ни помогне. Ние стоим пред бъдещето си и сме (въпреки всичко) очаровани от неговата неизвестност, тя по някакъв начин «опиянява» и поражда оня импулс, който магнетично ни притегля към него — и така към самите себе си. Дори и този ден предполага в себе си неизвестност, която увеличава желанието ми да живея. В този смисъл е съвсем разбираем призивът на Хораций:
и този трепет пред неизвестното ни кара да се държим здраво за живота. Скучни и мъчителни са дните, в които всичко случващо се предварително добре се знае, дори това да е щастието и наслаждението; те скоро омръзват, а също се оказват несъвместими по никому неясни причини с патоса на съществуването, който дължим (пак неясно защо!) на неизвестното — изпълващо ни с трепет и вдъхновение. Нека да се опитаме да се вглъбим в така очертания екзистенциален проблем.
Първото, за което сме длъжни да си дадем сметка, е решимостта, «забягващата напред», в неговото да бъде, решимост на свободния човек. В дадените по-рано примери се видя съдбоносната значимост на актуалната, във всеки миг реализираща се решителност, която всъщност ни движи напред — към собственото бъдеще. С това решимостта ни привързва към времето, към неговата извираща от дълбините на субекта ритмичност и динамика. Ако сме нерешителни, ние във всеки момент пропускаме шанса си да «скочим» в потока на времето и така се оказваме… «изхвърлени на брега», изолирани от дълбинния живот на своята субективност, така вкарваме движението й в лабиринт или в «омагьосани кръгове», от които излизане няма. Нерешителният човек не умее да синхронизира своя автентичен аз с неговата времева проекция (наричана от нас «поток на времето»): «самите ние, доколкото живеем, сме времето». Следователно нерешителността е израз на неспособност да се открива живата връзка на живот и време, тя поставя човека извън живота и го обрича на някакво скучно безвремие. Това е така, защото нима може да се нарече живот съществуването в постоянната «прегръдка» на една самоизмъчваща се нерешителност, която отдава всеки миг на нищото, за която всеки миг с всичките му възможности, шансове, перспективи заради нея се оказва едно празно, кухо нещо? Коренът на всяка нерешителност е фаталната неспособност да се улови и овладее живота на своята субективност и оттук — пулса на времето, в който (и в което) този живот достига до самия себе си. Нерешителността превръща