в никога неудовлетворено желание за живот, но не в живот, с който «аз сега и тук разполагам», от който непрекъснато се възползвам, който «наистина и просто живея». Нерешителността ни изолира от нашето бъдеще, тя е неспособна да улавя и настоящето, тя се оказва пленена от собствената си инертност и от миналото си, тя е неспособна също «да се ползва» от поредицата от предлагащи ни се, но пропускани тъкмо поради нерешителност мигове. Тази злокобна нерешителност в своята крайност вещае тотален провал на личността, тъй като съдържа в себе си отказ от «проектиране» на себе си в своите възможности, на своето бъдеще и на живота си. Другояче казано, в степента, в която сме станали нерешителни, в същата степен не ни се удава да сътворяваме проекта на бъдещия си живот, т. е. в същата степен сме се отказали от живот и от бъдеще. Нека да се опрем на Бергсон, търсейки разбиране относно човешкото отношение към миналото, настоящето и бъдещето. Тук е «нещото», от което трябва да изходим при изявяването на т. нар. «проектиране»:
«Съзнанието означава преди всичко памет. Паметта може и да не притежава широта, може да обхваща само мъничка част от миналото, може да задържа само току-що станалото, но тя е налице; в противен случай няма и съзнание. Съзнание, което не е запазило нищо от миналото си, което непрестанно би забравяло самото себе си, би умирало и би се възраждало отново всеки миг: как по друг начин да определим несъзнанието? …Следователно всяко съзнание е паметсъхраняване и натрупване на миналото в настоящето.
Но всяко съзнание е и изпреварване на бъдещето. Проследете направлението на вашия дух в който и да е момент: ще откриете, че той се занимава с това, което е, но най-вече с оглед на това, което ще бъде. Вниманието е очакване и не съществува съзнание без определено внимание към живота. Бъдещето е там, то ни зове или, по-скоро, ни привлича към себе си: това неспирно притегляне, което ни кара да напредваме по пътя на времето е причината, поради която непрестанно сме в действие. Всяко действие е завоюване на част от бъдещето.
Следователно първата функция на съзнанието е да задържи отминалото, да изпревари настоящето. Ако настоящето се свеждаше до математически момент, то не би съществувало за съзнанието. Този момент е само една чисто теоретична граница, разделяща миналото от бъдещето; той може да бъде разбран, ако се наложи, но никога не е бил долавян; когато вярваме, че го улавяме, той вече е далеч от нас. Това, което в действителност възприемаме, е известна плътност на траенето, състояща се от две части: непосредственото ни минало и близкото ни бъдеще. На това минало сме опряни, към това бъдеще — устремени; за едно съзнателно същество е присъщо да се опира и устремява по този начин. Прочее нека да отбележим, ако желаете, че съзнанието е връзка между отминалото и предстоящото, мост, прехвърлен между миналото и бъдещето…»
Този изключително ясен и лаконичен анализ поставя «всяко нещо на неговото място» и затова е добра основа за задълбочаване в трудната материя, свеждаща се до разбиране на това
за което говори Бергсон. Как става така, че всеки от нас е в състояние «да се пренася в бъдещето» и единствено по този начин да го изпреварва?
Само човекът е в състояние да създава проект за нещо, което в момента не е, но въпреки това (и благодарение на съответни действия) може, трябва и в края на краищата ще бъде в един следващ и близък (или по-отдалечен) във времето момент. Всичко останало извън човека се задоволява с това, което е, и не може да «надскочи» рамката на заложената му същност, предопределяща съществуването му. За човека обаче такова съществуване е провал именно на човека у него, то е добиване на превес на «вещното» и безличното, което няма съзнание и в още по-голяма степен дори и чувство за себе си. Човекът не може да се затвори в кръга на прословутото «което е» и така да се изолира от своето «да бъде», ако това обаче стане, то провалът на такъв човек (именно като човек!) вече е наближил. Всеки един от нас на почвата на своята свобода е изцяло отговорен за себе си: тази отговорност се ражда в акта, в който човек поема в свои ръце бъдещето си. Това става на основата на създаването и движението към своя проект, на проекта за моето «да бъде», с което съм ангажиран така, че то наистина ще бъде, ще стане мое бъдеще. Ако вътре в мен самия «не се получава» раждането на проект за предстоящото (за «бъдещото», за това, което «ще бъде», за това какъв аз ще бъда в него, при това сега, в този ден, месец и т. н.), то оттук възниква пълно объркване пред бъдещето, което предизвиква непрекъснато възобновяваща се нерешителност или апатия. Решителният, изпълненият с решимост спрямо бъдещето си човек прекрачва уверено напред в битието си защото това «бъдеще» или «ще-бъде» вече е живо под формата на жизнен проект в дълбините на неговата субективност и душа. На него му остава само, приближавайки се още по-плътно към своята «себестност» — съществуваща засега и все още само като проект — във всеки момент да й придава реалност, да я превръща от възможност в действителност чрез действието, да става това, което иска да бъде, да постига автентичното битие на свободния човек. Проектът касае нещо «съществуващо в бъдещето», но и нещо, съществуващо вътре в нас самите, в нашата субективност — откъдето, впрочем това бъдеще извира — и оттук чрез