на автентично съществуващия човек получава и придобива битието, сбъдването си; по този начин човек потвърждава и собственото си битие. Затова съвсем не е случайно това, че думата битие има същия корен както и думата бъдеще, битие (бытие в стария славянски израз) идва от «быть», от да бъда, «бъда», докато в бъдеще този корен е очевиден. Но човешкото бъде-ще и битието на този човек еднакво не могат да се появят без предварителния проект в душата и съзнанието именно на онова, което ще бъде, което ще се сбъдне, което има бъдещето, гарантирано му да стане, на което в този смисъл е съдено да стане битие. Проектът, или «онова, което съм отсъдил да стане битие», органично влиза в моята съдба, аз грижовно пораждам и «отглеждам» своя автентичен проект, проекта както на отделните «времеви отрязъци» на идващото към мен бъдеще, така и на живота ми изобщо и като цяло. Всъщност като човек аз не съм нищо друго освен реалност от проекти, по естествен път зараждащи се в моята субективност и душа, откъдето се направлява в еднаква степен бъдещето, битието и съдбата ми. Така се постига и власт над времето, времето, което съвпада с мен самия — доколкото живея аз съм времето, не нещо друго…
И така, на основата на изказването на Бергсон, подкрепено от по-горния анализ, можем да изведем като принцип:
Следователно по някакъв начин аз се «изнасям» и откъсвам от настоящето заради бъдещето: защото «което е» не може да ме задоволи, аз прибавям към него и «което ще бъде» и едва така постигам целостта на битието си, разширяващата се към бъдещето жизнена цялост, без която животът ми може да се свие до една точка и в крайна сметка да изчезне, а аз самият не мога да бъда тогава човек. Понеже не искам това да ми се случи, аз сам се принуждавам да живея и с бъдещето си преди то още да е станало настояще, и само така го правя свое, то вече ми е интимно близко, аз мога да разчитам на него. Това не бива да бъде забравяно, то, струва ми се, е част от едно пълноценно разбиране. Но — и това трябва да се помни —
не е разсъдъчно и мисловно създадена схема, в която по «рационален път» единствено се гони преследването на някакви цели. Проектът е, както казах, жизнена цялост, екзистенциална тоталност, в съществуването на която участва ненакърнената от нищо и пълна субективност на човека, «изливаща» се под формата на проект за бъдещето в актуалното битие на конкретния човек, изхождащ единствено от себе си. Планът е безжизнен, ощетен, изкуствен, «примислен» и непълноценен проект, който точно поради това не засяга и не може да засегне фундаменталните основания на екзистенцията, на съществуването на човека — човекът, който «между другото» е решил и да си направи някакъв план, да измисли определен «график на времето» или дори «жизнена програма». Нашата субективност и душа ражда смислени и пълноценни проекти само когато живее истински, естествен и автентичен живот, когато влага себе си в тях без никакъв остатък и «излишък», когато нейното «да бъде» с нищо не е ощетено или накърнено. Планът е създание само на една част от нашата душа — разсъдъка, ума, мисълта — но на тази душевна сила (въпреки всичките й достойнства) навеки е отказано да обхване пълнотата на живота и битието. Това е така, защото тя се опитва да игнорира всички останали душевни сили, да ги «приспи» и така да наложи своята едностранчивост, своята непълна и в този смисъл изкуствена активност. Онова, което с основание може да се нарече проект, възниква на почвата на цялата душа и субективност, в него участваме ние самите като цялост от сили и активности, аз самият като ресурс и потенциал, като «резервоар» от възможности, реалии и перспективи. Но нека да покажа конкретно