което е основно; това че в нашият език употребяваме и двете думи (понякога и съвсем безразборно!) е твърде показателно.
Да речем, че един човек е решил да стане «учен» и «образован», съзнавайки възможните предимства от придобиването на такова качество и правейки си сметка, че един ден ще може да превърне образоваността си — явяваща се добра и дългосрочна инвестиция! — в… много пари и безчет други «благини». Този човек си прави добре промислен план и дори график на бъдещето, в който са предвидени всички детайли, изобщо всички фактори за успех, с изключение на един: той самият, себе си. С други думи такъв човек забравя «да включи в сметките си» това дали той самият има ресурса, вътрешния потенциал да бъде образован и учен, дали е налице призванието да бъде такъв, дали е роден точно за това. «Предопределеността» е тъкмо в това, тя се основава на истината за това какво съм аз самият, от което пък зависи какво аз ще бъда, мога да бъда и затова ще стана, не мога да не постигна в своето бъдеще. Всеки човек може да иска всичко (и то непременно «най-доброто»!) за себе си, но това не значи, че може да стане всичко (просто защото го е поискал). Вярно е, че «нормалното» е да искаш само това, което можеш, за което си призван, за което имаш дарби и заложби, но има една категория хора, които искат тъкмо това, което съвсем не могат, за което нямат дадеността, т. е. те правят всичко, за да заемат не своето, а някое чуждо, непринадлежащо им място в живота. Тази, впрочем, е една от субективните предпоставки за появата на комунизма: него го желаят точно тези, които са ощетени и по начало са слаби, което пък ги кара да се «борят» да седнат на чуждо място, да ограбят «богатите» (независимо какво е богатството и превъзходството на последните!), да вземат властта, за която нямат никакво право и т. н. Следователно, игнорирайки своята предопределеност, не включвайки я в сметките си — а тъкмо тя прави един проект жизнен и постижим, т. е. е проект в истинския смисъл — «нашият» човек сам осъжда себе си на едно въпреки всичко жалко бъдеще и в крайна сметка на своя провал. Такъв дори и да стане «учен», то това ще бъде неговата трагедия, той ще бъде некадърен учен защото не е роден за такова бъдеще. (Такъв може би щеще да бъде щастлив ако беше останал верен на автентичното си бъдеще на, да кажем, един бакалин, месар или нещо друго и беше станал такъв, а не нещо коренно разминаващо се със същината му. Спомнете си филма на Т.Колев «Двойникът», където се разказва подобна история.) Виждаме, че неговият чисто разсъдъчен план го отвежда извън автентичното съществуване, което му е отредено, което отговаря на неговия душевен ресурс, той постига едно бъдеще, което не е неговото и точно поради това страда. (Във филма, за който стана дума, месарят, заел случайно мястото на учения си братовчед, си остана «учен» и беше приет възторжено от комуналната «научна» общност, съставена все от посредствености, което ясно показва, че в несвободното общество — комунизмът — просперират само онези, които не са си на мястото, които с наглост са заели нечие чуждо място; истинският учен беше прогонен като излишен, като внасящ дискомфорт в обществото на некадърниците.) Неговият план го е отклонил от собственото, отреденото му бъдеще, такъв човек живее — ако е поставен в нормално общество — в страшен дисонанс със самия себе си (макар че не иска да го признае и пред себе си!). Ясно е че «искащият да стане човек» не в своята перспектива не е наясно със себе си и с естеството на самия живот, неговите планове затова се разминават с него самия и го водят към бъдеще, при което той се чувства «обиден на живота», фалшив, неразбран и пр. — дори и да е постигнал целта си да има много пари например. Чрез своеобразното «изкуствено оплождане» се е родил още един псевдоучен, каквито в изобилие можеш да намериш във всеки факултет, във всеки институт. А ако и това не е станало от него, той, разбира се, ще се запише в най-близкия клуб на комунисти, и като такъв ще се стреми поне да пречи и на другите да живеят. (Но най-често е и двете едновременно — и комунист, и псевдоучен, или комунист и някоя друга подобна извратеност!). Псевдоученият може да бъде разпознат по това, че се лута из коридорите за да показва «особата» си и да обира погледите, той непрекъснато бездейства, но за сметка на това злобее, интригантства, пречи на истинските учени; показателно е, че той обикновено странства със своята огромна чанта, а изражението на лицето му е твърде страдалческо поради извънредна, направо непоносима «ученост», която той се грижи да демонстрира непрекъснато. Ако ви се случи да разговаряте с такова «създание по план», то непременно ще установите, че разговаряте не с учен, отдаден на знанието и истината, а просто с един «влязъл в кожата» на учен… бакалин, или кръчмар, овчар и пр.: същинското назначение и същност прозират зад безкрайно фалшивото външно лустро, те не могат да се скрият (нямам нищо против бакалите и овчарите, неприятни ми са само онези от тях, които са изневерили на своето предназначение и така са заели едно непринадлежащо им място). В същото време роденият да бъде учен или просто образован с лекота носи своята ученост и при това е запазил човешкия си облик, естествените човешки отношения с другите и със света, тук и дума не може да става за описаната вече природна аномалия на псевдоучеността. Следователно «всеки човек тежи на мястото си».