Това е много по-вярно за човека, отколкото за «камъка», за който е казано; автентичното място, което заемаме в живота, е отредено от нашата «тежест» — и тогава какво ще стане ако сме твърде «леки»? Затова тук може да се изведе общ критерий за това доколко «тежим» на мястото, което сме заели: ако сме запазили своята човечност и тя не се е оказала потисната и извратена, то ние сме точно на мястото си, в противен случай това място не е за нас, то не е наше. За това свидетелствува факта, че под напора на «прекалено тежко бреме» (защото никой не иска да заеме място, което е за «по-леки» от него!) човечността ни се е сгромолясала, от нея са останали жалки останки, нашата жизнена непълноценност е довела до това да загубим човешкия, естествения, жизнеспособния си облик. В този случай ако разговаряме с който и да е (банкер, политик, академичен учен, някакво друго «величие» и пр.), то ние във всеки момент трябва да виждаме и чувстваме човека, неговата цялост и пълнота именно като човек. Ако обаче пред нас е само един банкер, политик и пр., и нищо повече от това, то пред нас се намира един «по план» и затова случайно появил се като такъв «измислен човек», който неизбежно страда — и затова само това прави да крие страданието си, разминаването със себе си и със своето назначение, поради което като компенсация е загубил и човечността си. Разбира се, под човечност всички разбират естественост, жизненост, «неизвратеност», здрава, неболезнена емоционалност, пълнота на проявите, живи, енергични действия и движения на тялото («нескованост»), чисто, неизмъчвано от комплекси и скривани страдания изражение на лицето, открит поглед, искрени очи и т. н. Затова ако се живее и навлиза в бъдещето по дълбоко субективен и естествено раждащ се проект (в който влагаме тъкмо себе си, своята цялост) — а не по програма или по план — то това означава да вървим право към самите себе си, при това с настроение и вдъхновение; противното е «разминаване» със себе си и затова е самоизмъчване, потайна мъка от живота и битието. Затова трябва да знаем, че