извежда го някъде далеч от него самия — там, където той вече не прилича на себе си, т. е. завежда го в пустинята на празната суетност, на безжизненото, лишеното от живец и патос съществуване, в лабиринта на болните капризи, на непризнаващото самото себе си страдание, което непрекъснато изражда човека и го превръща в края на краищата в жалък дегенерат (т. н. «парвенюта» в нашенската политика са ярък пример за това!). Опитвайки се да открием своя жизнен проект и като влагаме всичко от себе си в него, ние се предпазваме от възможността да ни постигне такава нежелана участ.
И така, темпът на живота ни всъщност е израз на
която с лекота ражда и осъществява жизнени проекти за бъдещето на човека, за това, което той може и трябва да бъде — и затова го иска с цялото си същество, съвсем съкровено. (Докато когато нещо се иска само с една «част» на душата — ума, разсъдъка, претенциозното чувство и пр. — то това не е и не може да бъде съкровено желание, то е просто каприз, нямащ бъдеще, нямащ сбъдване.) И ако това е така, ако човекът с цялата си душа желае и се стреми към нещо в един пълноценен проект на живота си, то на този свят няма сила, която да може да противостои и да спре реализацията на дълбоко потребното, на екзистенциално необходимото в неговото естествено и непринудено, основаващо се на свободата развитие. Всяко външно противодействие не засяга и не може да засегне
на истински значимото за този субект, което непреодолимо извира от неговите недра. Затова всяка външна сила, насочена против осъществяването на проекта на «живата себестност» на един човек, активира и задвижва — без да си даваме сметка за това — огромния енергиен ресурс на неговата всеотдайна субективност, която самоотвержено отстоява самата себе си, своя живот и съдба, своето бъдеще и битие. Външното вмешателство — което така или иначе идва от страна на социума — няма тази всеотдайна ангажираност, поради което неизбежно отстъпва и се примирява, оставайки в пределите на своята безсилна озлобеност. Но това съвсем не значи, че нищо външно не може да ни помогне или да ни съдейства; ние обаче трябва да го принудим да служи на нашите проекти, да го използваме според своите цели — разчитайки в главното единствено на себе си.
Но да вървим по-нататък. Индивидът, за да постигне себе си, своята неповторима индивидуалност, най-напред трябва да е наясно със себе си, да се е отказал от илюзиите, които го отклоняват по пътища, водещи далече и встрани от дълбоката вътрешност на него самия, от сърцевината му — там, където извира животът и бъдещето му.
основаваща се на самопознание и себеразбиране — е условието, благодарение на което възниква ритмичен и естествен темп на живота. Един такъв хармонизиран, вътрешно балансиран и естествен темп на живота съвсем не ни притеснява, че трябва да бързаме занякъде, че винаги «изоставаме», че «времето ми убягва», че «изпускам своя час», че «вече е късно» и пр. Нормалното е — ако владеем темпа на своя живот — във всеки момент да чувстваме
т. е. точността спрямо времето, изпълваща ни с въодушевление и вдъхновение. (Но, разбира се, това не е онази самоизмъчваща се педантичност, която безсмислено разхищава времето ни.) В такъв случай извиращата от собствените ни дълбини и «кипяща» динамика на времето не може да ни бъде чужда, независимо от нас осъществяваща се, напротив, постига се пълна уравновесеност между човек и време — между човека, разбиращ себе си и времето, което го разбира, което е благосклонно към неговия живот и съдба, времето, което изцяло разкрива предимствата си пред него. Затова измъчващите се от «бързане», вечно забързаните хора (които, външно погледнато, се представят като упорити преследвачи на времето, точно затова непременно постигащи успех) всъщност са отчуждени от времето си хора, те по този начин се издават, че не разполагат с времето си, а то се е превърнало във външна сила, която ги тормози и тероризира, непрекъснато ги притеснява и ограничава, прави ги несвободни. Бързащият човек съществува неавтентично: «неавтентичното съществуване е такъв модус на съществуване, в който човекът загубва фундаменталното съзнание за него, като бяга от проблемите му или се стреми да ги забрави» (М. Хайдегер). Бягането от (или: след) проблемите на съществуването, прибързаното, вечно забързано съществуване на модерния човек е израз на загубването на вътрешното, органично единение с времето, което пък е признак на автентично съществуващия човек, на чувството и съзнанието му за свобода и живот. Онзи, който съществува автентично, всъщност съществува в мир с времето, сиреч със самия себе си — тази е кратката формула, към която досега се стремяхме. «Заетият» с бързането си човек е забравил за живото съществуване в единство с