и на негово място е поставил своята ограниченост, своята отдаденост на «бързането», на паническата и спешна забързаност, която с нищо друго не се съобразява и затова се е превърнала в «инструмент, който винаги ни е под ръка». Паниката, обсебила такъв човек, паническото съществуване, което той си е избрал (до което, по-точно казано, «се е свлякъл»!), означава загуба на
и да «осъзнаеш неговия факт» (Хайдегер). Подобно съществуване също е израз и на малодушие, което вместо с времето се опитва само да разполага със своето… «бързане», със своята абсурдна забързаност. Какво толкова «гонят» забързаните около нас сериозни хора? Дали тяхното съществуване е всеотдайна ангажираност с битието и живота? Трябва ли да им завиждаме? Нужно ли е да искаме да сме като тях? Това «далече», където ще ги изведе тяхното бързане, не е ли всъщност «далече от тях самите»? Бързането не е ли едно своеобразно бягство от самите себе си и от живота, от живия живот, който не признава, вероятно, такава измъчена и болезнена забързаност? Нима часовниците, които в бързането си поглеждаме за миг, за да ускорим още повече крачката си, не издават отчуждеността ни от времето, което не е другаде, а вътре в нас — времето, от което не можем да се скрием като го «локализираме» в… часовник на ръката си? Както отбелязва още Освалд Шпенглер в «Залезът на Запада» (писан в първото десетилетие на ХХ век!) от момента, в който се появява джобният, а след това и ръчният часовник, е започнало онова отчуждено от времето съществуване на модерния човек, в което са били забравени «субстанциалните извори на времето». От този момент времето е било откъснато от неговите дълбини (дълбините на субекта) и е било локализирано в «гротеската на джобния часовник», който постоянно придружава отделния човек; но точно затова този човек да не живее в синхрон с истинското, с екзистенциалното и живо време. Парадоксално е (за ума, иначе е съвсем разбираемо!), че слагайки си най-напред джобен часовник — и с това като че ли иска да покаже, че… «времето му е в джоба»! — модерният човек от този момент е започнал да бърза, да закъснява и пр.; в предишните времена «тези неща» не са били така критично «изострени», а хората за сметка на това са живели в непосредствено единение с времето, намиращо се не в часовника, а в тях самите. Цени ли всъщност времето забързаният човек, какво точно цени този човек на «динамичните модерни времена», към какво точно той така бърза — след като всичко ценно така или иначе носим в себе си, «със» себе си?
Ясно е, че всеки човек сам определя темпа на своя живот, тук всичко е неповторимо и индивидуално; затова казаното по тази тема като че ли е «достатъчно». Останалото зависи от всеки един от нас поотделно и то решава успеха в преследването на времето — а понякога подготвя и нашия провал в тази най-значима насока на съществуването. Ще си позволя да приведа в заключение две мисли, които по мое мнение се намират в тясна връзка с казаното. Едната принадлежи на Достоевски и е написана през 70-те години на ХIХ век, а другата е изречена от Албер Камю и принадлежи, така да се каже, към нашата съвременност. Струва ми се, че в тях е казано всичко: