Един китайски философ заспал и сънувал, че «бил станал пеперуда». Когато обаче се събудил, се запитал дали пък той всъщност не е пеперуда, която сега сънува че е човек? Как ли е разбрал истината?
е все този: бъде, «буде», «будет(ь)», «да бъда». Будното е откритото, изпълненото с готовност да бъде, то гледа към бъдещето си, към своята «бъдещност», която в този смисъл съвпада с будност. Оттук се вижда, че човек може «формално» и «наужким» да е «буден», да е с отворени очи, но всъщност и «в действителност» да не е буден в истинския смисъл — ако не е открит към бъдещето си, ако съзнанието му е «капсулирано» и затова не може да прозре своето бъдеще, своето да бъда. Истината на времето е бъдещето — това многократно беше подчертавано, от него не можем да се откажем никога; ако човек се откаже от бъдещето си, от какво се е отказал? Тази истина сега трябва да бъде приложена и към будността, към будното съществуване, което наистина заслужава да бъде наречено така. Какво е то?
е изпълнен с предразположеност към бъдещето, но не като просто очакване, а като работа за «съ-буждане» на точно това бъдеще, което аз желая, към което се стремя. Бъдещето не може да се чака… да се случи, да дойде наготово, като нещо независимо от мен родило се и затова чуждо на мен самия, аз трябва да го «доведа» при себе си и само тогава съм буден, когато живея с готовността да бъда според своя собствен проект; иначе просто спя и нищо особено не може да ми се случи, излишно е да го чакам, ще имам само блудкави и скучни сънища. Този е смисъла на бъдността на «будно съществуващия»: неговото цялостно същество вече е въвлечено в пораждането на едно бъдеще, което е изцяло негово, което напълно му принадлежи, което е негово достижение. От друга страна самото бъдеще на истински будния човек вече съществува под формата на проект в него самия, в неговото съзнание и душа; тези последните няма да бъдат изненадани от неговата поява тъкмо защото то е своеобразна еманация на него самия, на уникалната човешка субективност, вкоренена в него.
изцяло да си въвлечен в него, да го чувстваш като свое, като иманентно присъщо и непреодолимо идващо, като присъстващо даже в настоящето, което наистина е подчинено на бъдещето и затова с лекота му предоставя всеки един свой миг. Изобщо от човека — щом е буден — се изисква да бъде автентично буден, това е истинското основание на грижата в отношението й с времето; грижата е вътрешна сърцевина на времето. Един вид будният човек вече е бил — като предразположеност, като готовност, като откритост и като проект — онова, което ще бъде; за него бъдещето не е непроницаема загадка, абсолютна непрояснимост, то просто е сбъдване на това, което трябва да бъде, което «не може да не бъде»: щом аз съм «аз самият», а не някой друг, щом се опитвам да живея автентично. В бъдещето си аз по парадоксален начин се връщам към себе си, узнавам самия себе си — такъв, какъвто наистина съм и искам да бъда. Този е пълноценният смисъл на пълноценното, на истински будното съществуване. Затова и Мартин Хайдегер, схващайки дълбокия смисъл на времето за човека, пише така:
«Само доколкото човешкото битие-тук изобщо е като „аз съм-бил“, то може в бъдеще да се приближи към себе си по такъв начин, че да се върне-обратно в себе си. Като автентично бъдещо човешкото битие-тук е автентично било. Забягването напред към пределната и най-собствената възможност е разбиращото връщане обратно към най-собственото „било“. Човешкото битие-тук може да е било автентично само доколкото то е бъдещо».
Затова в бъдещето аз търся своята автентична възможност и реализацията на самия себе си, аз не мога да «припозная» едно бъдеще, което не се корени в моята будност или, другояче казано, бъдност (двете думи изразяват едно и също). Човекът е «същество», което може да съществува истински будно, а това значи, че той носи в себе си своята бъдност, своето най-автентично бъдеще. Чрез това бъдеще той непрекъснато се връща към себе си, достига до себе си, сбъдва се (но винаги съвсем сам и «самостоятелно», тук никой друг не е в състояние да му помогне, вместо него да «чертае» бъдещето му, макар че мнозина са ония, които се опитват да го провалят). Всяко друго нещо на този свят съществува по начин, че миналото (на рода, вида или дори на индивида!) изцяло определя настоящето и бъдещето му, то не е и не може да бъде друго, а непрекъснато проявява една строго предзададена и неизменна същност. При човека обаче е вярно точно обратното: настоящето и миналото произтичат от бъдещето му, в бъдещето човек «прави» себе си, съществувайки по неповторим, избран от него самия начин: съобразно степента на проясненост на своята будност, на своята откритост към бъдещето си. «Да бъда или да не бъда» — прочутият Хамлетов въпрос съвсем не е просто фраза; той изразява екзистенциалната ситуация, в която се намираме непрекъснато. Казвайки «Да бъдеш или да не бъдеш — в това е въпросът» Хамлет и Шекспир попадат пряко в сърцевината й, в съдбовната обвързаност на човешкото съществуване с бъдещето и будността. Истински будният човек живее с този въпрос, не просто си го задава (изпадайки в моментно философско настроение), а е пълна отдаденост на своето да бъда, на своята най-интимна бъдещност — винаги съпровождана от опасността за «сгромолясване», за отпадане в нищото на безпроблемността, на голото «не съм», «не-бъда», «не е», в нищото на не-автентичността и не-будността. Да бъдеш в истинския смисъл е не просто «да си» или «да съществуваш», то означава съществуване в истината и перспективата на най-съкровеното ще бъда, на автентичната будност и «бъдещност»; човекът без неговото категорично да бъда наистина вече се е провалил като човек. Тази така наречена не-будност не е друго освен пълно