откъсване на субективността от пълнотата на нейния най-интензивен живот, неизбистрено съзнание, което е изгубило (или още не е намерило) чистотата, трезвия поглед към самото себе си, към индивидуалността на човека и към тяхното общо бъдеще. Трябва да се опитваме да гледаме в своето бъдеще и съобразно видяното да правим настоящето си, в противен случай живеем небудно и никой не може да ни събуди. (Не само «гледачките» — Ванга и пр., оракулите и пророците гледат към бъдещето и го вещаят, предвещават, но това прави — според силите си и според степента на будност — и всеки човек; разликата изглежда е в това, че винаги можем да бъдем «по-будни» отколкото сме, а и никога не можем да кажем с пълна сигурност дали изобщо сме будни, дали пък само не си мислим че не спим. Оказва се, че способните на автентична будност са малцина, те именно виждат бъдещето, останалите «спят, изправени на крака», също като… конете!) Събуденият, тоест съпричастният на будността, гледа в бъдещето си, а не само «около себе си», той вижда себе си в това бъдеще и с увереност върви към себе си, а всичко друго е сън, илюзия за битие, но не автентично битие на човек, който държи на живота си. Затова онзи китаец може успешно да разбере дали е пеперуда или човек само ако погледне в бъдещето си: дали то е бъдеще на една пеперуда или пък е бъдеще на човек с цялата неизменна проблематичност и непреодолима отговорност пред бъдещето, която ни прави човешки същества — не пеперуди, «коне», «насекоми» и пр. Нашето е, нашето съществуване в актуалността на следващите един след друг мигове, е
на преминаване към сътворената от нас самите бъдещност и бъдност («сега, само сега и никой друг път!»), на изнесената напред и «във времето», но върнала се оттам към нас самите «себестност» или самост, която само така отново може да бъде при себе си, при самата себе си — и едва «оттук» безвъзвратно отива към своето минало, към миналото, за което вече сме изцяло отговорни: в степента, в която сме отговорни пред бъдещето си. Ако, живеейки, не правим нищо друго освен да «спим» (и нощем, но и денем, въобразявайки си само, че сме «будни»!), не само ще съжаляваме за миналото си, но и (ако все пак някога се събудим истински, поне в последния си ден) ще се срамуваме от него. Ето че и този път ни изведе дотам, откъдето тръгнахме, до темата за вината, която обаче сега е поставена на почвата на автентично човешкото, т. е. на будното съществуване. Трябва да помним, че