«Първото наказание за виновния е това, че той не може да се оправдае пред собствения си съд»
и от тази гледна точка ни се налага да разглеждаме и разбираме вината. Но има и нещо друго, което трябва да имаме като предпоставка:
«Тъй като свободното време е цветът или по-скоро плодът на всяко индивидуално битие, защото ни позволява да разполагаме със своя Аз, следва да се смятат за щастливци онези, които притежават забележителна индивидуалност; докато на мнозинството свободното време не предлага нищо друго освен компанията на един досадник, с когото няма какво да правиш, който ужасно се отегчава и обременява сам себе си. Затова „братя, не сме деца на робията, а на свободата“ (Гал.,4; 31)»
Ако това е така, ако в свободното време сме тъкмо при себе си според това, което «сме направили от себе си», то не трябва да забравяме, че от «децата на свободата», сиреч от нас, човеците и особено
което ще ни помогне да не се «разхлабваме» много-много и да съжаляваме след това за пропуснатото: щом си човек, с това вече много ти е дадено, но точно поради това и от всеки ще се иска твърде много за да бъде човек, за да остане такъв. Нима не е жалко, че мнозина не разбират това, сами себе си подценяват и унижават, а и затова съвсем заслужено след това страдат, но и се оправдават, сякаш «са получили удари като че ли от невидима длан»?!
Понеже «така е устроен човекът», че обича най-много младостта — и затова всички съжаляват за нея, когато е отминала — то позволено е да се запитаме какво следва да правим със своята младост: за да не се чувстваме виновни след това. Коварството на отминаващата неусетно младост е всеизвестно, това, че старостта е неприятна, но «за сметка на това» гарантирана — също. В следната римска сентенция е схванато основното, по-добре не може да се каже:
Макар че — впрочем — ако младите могат много или дори всичко, то тогава какво им пречи и да знаят? Дали знаенето не се включва в моженето, нали който може, с това вече знае? Та нали почти нищо не е «знаене без можене», това ли е «мъдростта на старостта»?! Но, от друга страна погледнато, старият и «знаещ» Вергилий е възкликнал с толкова силна горчивина:
«О, ако Юпитер ми върнеше изминалите години!»
а Овидий, опитващ се да предаде на младите изстраданото си знание, съветва:
«Ползувай се от младостта; тя бързо си отива: следващите радости няма да са равни на първите»
Затова изглежда няма да е излишно да се опитаме да разберем «навреме»
съзнавайки същевременно пределно ясно, че
«Старостта е неизлечима болест»
(Сенека), допълнен от Теренций с тези думи:
«Старостта сама по себе си е една болест»
Ако е така, то важното е да се разбере как можем да не остареем прекалено рано, което е сполетяло ония, чиито «девиз» Цицерон осмива така:
«Остарей рано, ако искаш да бъдеш дълго време стар»
Въпросът обаче е да знаем какво следва да правим: за да не ни се случи това без да сме го искали.
И така, нека да си послужа с една… песен от Банско, която като че ли е уловила всичко — например в този стих:
Дали в това не се заключава трагедията на човешкото съществуване: че губим младостта, че вървим към старостта неотклонно, ден след ден? В горния стих тази истина е казана като изстрадана, песента се пее обикновено от много преживели старци, които въпреки това съжаляват (вероятно както и всички ние ще съжаляваме) за отминалата младост. Тогава трябва и може ли нещо да се прибави «от философията» — защото и тяхното също си е «чиста проба философия»?