Ако трябва и ако може, то вероятно следва да се запитаме дали чезнещата младост — която затова «ни се среща, ни се стига», което от своя страна поражда опасността да се «разминем» с нея — все пак може да бъде «спряна», «задържана», да не бъде погубена съвсем безвъзвратно. Младостта обаче — ако бъдем честни — не само се отдалечава от нас, но е било време, в което е била «при нас», също така преди това е «идвала» към нас, т. е. ние сме «младеели», ставали сме млади, приближавали сме се към «истинската младост» и сме се ползвали от нея, от нейните неоценими предимства. Времето на младостта — най-сладкият дар на човешкия живот — е било пълноценно (или не толкова) живяно, «изживявано», но — поради коварството на самото време — постепенно и неусетно е отминавало, «отивало си е», а ние също така неусетно сме ставали други, не така млади и преизпълнени с живот. Изглежда най-лошото е това, че всичко става съвсем несъзнавано; в един момент човек «забелязва», че е… остарял (след като дълго време го е «предчувствувал»!), и тогава не му остава нищо друго освен да запее като тези старци, чиито тъжен вопъл извира като че ли направо от сърцата им:
«Пуста младост ни се среща, ни се стига, ни се с пари купува. Младост тече като вода, старост дебне като сянка».
Изглежда на човек все за нещо му остава да съжалява по отношение на преживяното през младостта, за някакви пропуснати възможности: независимо колко интензивно е живял на младини. Младите — понеже са «в самата младост», овладени са и дори като че ли са опиянени от нея — не ценят достатъчно своята младост, факта, че са млади; по някакъв абсурден закон на живота предимствата на младостта се разбират едва когато тя е «отлетяла» (но тогава е късно, нищо не може да се върне, уви, безвъзвратно късно е, такова «знание» нищо не струва и никому не е нужно, дълбоко в сърцето остават само съжаленията. Същевременно не трябва да забравяме, че остаряващият човек вече не е същия като младия, значи много-много не бива да се слушат мненията му за онова, което той вече не е, т. е. «отзивите» му за младостта (той нали е «извън нея», поради което вероятно й е неадекватен!?). Дали за младостта не знаят най-добре тъкмо младите и дали точно тях не следва да питаме що е младост? Защото кой се вслушва в мненията на младите за… старостта?! Тогава защо трябва да слушаме мненията на старите за… младостта?! Това, че при старите младостта е минала защо да е предимство по отношение на разбиранията им за младостта? Нима и техните разбирания да не са остарели като тях самите? Не и ли по-близък, «по-адекватен» на младостта оня, който е млад, младият човек, на който младостта е настояще и бъдеще дори? Не е ли по-прав пристрастеният към младостта млад човек — който точно затова я разбира? Защо тогава да вярваме на «завиждащият» на младите (вероятно заради тяхната младост, която по всеобщото мнение е богатство!) старец, който вече е чужд на младостта, на който сега вече е близка тъкмо старостта — понеже «е част от него самия»?! Това, че някой «някога» е бил млад, нищо не значи, защото трябва да се вземе предвид и това как «се е ползвал» от своята младост, от живота си във времето на младостта (не е доказано, че той наистина бил млад, може да се е заблуждавал за това!). Затова вероятно не всички старци са мъдри по отношение на младостта, а само ония, които са били истински млади, т. е. тези, които — да предположим — все още не са чужди на нейния дух. Защото
той е в тях, при това вероятно има и млади, чието съществуване не е изцяло открито за този дух; по някакъв начин те са му обърнали гръб и затова съвсем не го разбират. Вижда се, че нещата се «заплетоха», а работата ни е да ги проясняваме; винаги първоначалната яснота спрямо някакъв проблем е само мнима, но важна е «крайната», разбраната и окончателно прояснената яснота. Ние осъзнаваме що е младост твърде късно, но съзнанието (и знанието, ако такова изобщо съществува) за младостта въпреки това стои по-долу от пълноценното преживяване (в самата непосредственост и даденост) на живата младост или
от неговата страст. С това не може да се сравни съзнанието за младостта, останало като блед спомен на старини; то само води до това, че ни се «приисква» да запеем споменатата песен, явяваща се най-точен израз на разглежданото съзнание; нищо повече от това не може да ни даде подобно съзнание и знание. Мислили ли сме някога, по времето на «буйната младост», че «един ден» ще сме стари, че ще съжаляваме за младостта си? Мисли ли за старостта младият човек? Мислим ли когато сме здрави, че някога можем да бъдем болни и недъгави?!