те са едно и също нещо, едното без другото не съществува.
Всяко нещо неслучайно ни е дадено, то се появява или съществува в живота ни с някаква скрита за нас самите цел, която един ден разбираме; работата само е в това този ден да настъпи не когато е късно, а навреме: за да не съжаляваме за безброя пропуснати възможности и шансове. Имам предвид следното: ако младостта например ни е дадена неслучайно, и ако ние не сме успели да «задържим» нещо от нея за себе си и за цял живот (ако нищо от нея не остане завинаги!), то тогава наистина времето на младостта е било пропиляно и е изтекло без смисъл и без полза за нас самите. Но ако сме запазили и за напред духа на младостта (и съпътстващия го дух на свободата, който изобщо не старее!), то тогава всичко си идва на мястото, младостта ни не се е оказала погубена, при това невъзвратимо, а останала за цял живот. Работата значи е в това да не погубваме безвъзвратно онова, което сме били «когато сме били млади», младостта е единственото, което не бива да става «минало-заминало», което заслужава да остане завинаги, което е потребно на живота ни до самия край. В степента, в която разбираме живота, в същата степен оставаме верни на младостта, в младостта животът е истински и този пълноценен живот не бива да бъде погубен: независимо от това, че «силите намаляват», готовността за живота обаче винаги трябва да е налице, предаността към свободата — още повече. Това е така, защото жизнеността докато сме живи трябва да е налице, в противен случай не живеем, а бавно умираме…
И ако
то нима трябва да се отказваме от него само заради това, че «годините били станали… повече». Губейки живот «с годините», ние сме се отдали — неусетно и без да сме го желали — на смъртта, а не на живота; това никога не бива да бъде допускано. Запазвайки духа на младостта в себе си «през годините», ние с това оставаме верни на живота, но противното е вярност на смъртта (на която изглежда са се отдали «съжаляващите за младостта си», т. е. вероятно погубилите нейния дух у себе си. И ако във времето на младостта имаме живот и свобода в «преизобилие», то нима нещичко няма да си оставим и «за после»? Неостаряващият дух на младостта (нима и самата младост може «да старее»!) — носител на живота и на свободата, тяхно «лоно» и дори тяхна «утроба» — може да ни ги дава винаги: стига да не сме направили всичко за да го погубим, да го предадем на миналото. Тези, за които младостта е само в миналото, а не в душата им сега и завинаги, вече няма за какво да живеят, те вече «са се наживели» и тогава какво повече биха могли да искат от живота?! Но на такъв живот, впрочем, никой не завижда: както «мърморещите против младите», така и «горчиво съжаляващите за погубената си младост», повтарям, еднакво не разбират живота, те изглежда никога не са живели истински, никога, значи, не са били млади…
И така, трябва да останем каквито сме били: когато сме били млади, т. е. чисти и истинни (истински!), въодушевени и добри (младият, ако е истински млад, че може да е «лош» или «зъл», тези неща се «научават» после, «с възрастта», «през годините»!), чисти и благородни (самата младост е най-голямото благородство!), жизнени и енергични колкото се може по-дълго; това е единственото, което си заслужава да вземем от миналото на живота си, а значи: да не му позволим да стане минало, да го задържим при себе си, в себе си, дълбоко в душите си. Младостта, както и всичко ценно на този свят, не бива да бъде предвръщана в «инцидент», в нещо без смисъл, случайно и без последствия появило се и отишло си, напротив, мъдростта изисква да съхраним искрите вечност — а към тях безспорно принадлежи и младостта — за цял живот и завинаги, докато сме живи и дори… «след това». Всичко, родено в
остава за цял живот, затова завинаги трябва да остане неговата душа и сърцевина — животворящият дух на младостта, без който животът губи автентичността си и се превръща в несъзнаван абсурд. Истинският «преследвач» на времето затова е млад човек — дори и само по дух и сърце — ако не преследваме времето докато сме млади, ако не вземем от него всичко, което то може да ни даде, ако пропилеем даровете на младостта, то това значи, че сме загубили много, а сме взели от живота съвсем малко, почти нищо. Ако не «уловим» времето докато сме млади (т. е. когато му е времето да направим това), то и след това ще живеем в раздор с него, то ще ни «бяга» докрай, а ние ще си останем неудовлетворени от живота си — понеже няма да го разберем и да му се насладим. Следователно: младежта се наслаждава от живота и затова го разбира най-добре; младите винаги имат право — защото бъдещето им принадлежи изцяло; младежта е носител на новото и затова животът е благосклонен към нея; младите търсят и затова те ще намерят; на тях много е дадено, но и от тях много се иска; само младежкият дух «зачева», «носи» и «ражда» значимото за живота, определян от свободата (старостта нищо не може да роди, тя е напълно безплодна — ако е изцяло чужда на младостта, ако е враждебна към нея); «Младото поколение нека възпява любовта» (Проперций); времето на младостта е време на любовта, а любовта е сърцевина на живота; «Не дава плодове през есента дървото, което не е цъфтяло през пролетта» (латинска сентенция); и т. н.