От казаното следва, че:
• Съжалявайки за младостта, всъщност жалим за живота и за свободата си; свободният винаги е млад по дух;
• Не е важно как изглеждаш, а какво наистина си;
• «Подранилата» старост е жалка колкото и «закъснялата» младост: «младеещият се» старец е противен колкото и преждевременно състарилия се «младеж»; всяко нещо с времето си;
• Духът на младостта с напредването на възрастта се трансформира и завладява нови пространства; важното е да го има;
• Каквото постигаме с вдъхновение по-късно, го дължим на младежкия дух у себе си, старостта, казахме, е безплодна;
• Най-голямата отговорност пред собствения живот е тъкмо в годините на младостта: младите носят тежкия товар на бъдещето пред себе си, което, макар че изглежда «необятно», е крайно и ограничено — и затова те трябва да създадат у себе си оная нагласа спрямо него, която да им гарантира бъдещето, което желаят;
• Младостта пристрастява към свободата — силно и завинаги — само ония, които искат да живеят пълноценно; свободният живот се познава по своята интензивност, по неизразимата си спонтанност и по необичайната страст на увлечените в неговата стихия; «разсъдливо» младежът не бива да живее, това е «отровата» на неговата младост; и т. н.
Но тази апология на младостта («апология» значи «възхвала»!) не значи, че тук забравяме за трагедията на съществуването, свързана така или иначе с «остаряването», за което като че ли съвсем не сме виновни — а в някакъв смисъл сме негова жертва. Независимо от всичко
свързан с неумолимото време. Казват: «Младостта минава като вятър» (затова понякога и дори по-често я наричат «вятърничава»!), «годините напредват», «тялото губи гъвкавостта си, присъща на младостта», жизнеността отслабва, «здравето се заменя от „болежки“ и болести» и т. н. Вярно е, че можем да съхраним младото у себе си (като дух, като самосъзнание, като чувство и жизненост на душата) и да го пренесем в годините след това, но
тялото «вече е старо», няма я енергията, силата на младостта пресеква, дошло е примирението, че жизнеността ни непрестанно вехне и линее. Младостта — свързана с апогея на жизнеността и на живота — и старостта, предвестница на разпадането и на залеза, вестителка на смъртта, са се вкопчили в страшна борба за надмощие, арена на която е така нареченото «зряло» съществуване на човека (над 40–45 годишната възраст). Двете начала — на живота и на смъртта — не знаят примирие в онтологичната си враждебност, но победата на едното от тях съвсем не е сигурна или гарантирана: не е задължително животът да отстъпи пред смъртта,
тук вече всичко зависи от всеки един от нас поотделно. Съпротивлявайки се срещу слабото и опитващото се да умре у нас самите, ние даваме по този начин превес на живота над смъртта; оставяйки смъртното у нас необезпокоявано, ние подготвяме победата — рано или късно, по-скоро рано — на смъртта над живота. (Защо ли са нарекли човека «смъртен», «смъртно същество»? Нали целта не е да умрем, а да живеем, да пренесем и съхраним живота? Може ли човекът да бъде единствено и само жив, живеещ, т. е. същество, непрекъснато възкресяващо и обновяващо живота, същество, което не позволява «животът да бъде изтръгнат от ръцете му»? «Държащ на живота» не е ли по-справедливата «дефиниция» на човека от тази, която ни е завещала древността: «Човекът е смъртно същество» — как така и защо? Не бива да се примиряваме със смъртта, мисълта, че «има смърт», е погрешна, истината е, че не смъртта, а животът е вечен, а смъртта е само средството, с което си служи животът, тя му помага да реализира своя триумф, вечното си възпроизвеждане…) В края на краищата и физическото умиране не е потвърждение, че смъртта е възтържествувала завинаги: а ако тя не е край, а ново начало, начало на вечния живот? А ако пък смъртта е само «видимост», не действителност? (Впрочем, как така смъртта да е «действителна» след като «действащият» вече го «няма», след като действието така или иначе е невъзможно поради… липсата на онова, което да го осъществи?! Не е ли това доказателство, че смърт няма и не може да има?!) «Пълната смърт» е желана от ония, които не са живели истински нито миг; обичащите живота няма да се разделят с него, тях и смъртта не може да ги откъсне от вечно възобновяващата се жизненост, на която те са само «красноречиво» потвърждение и проявление. Не бива да гледаме на нещата само формално и разсъдъчно: «умира, значи изцяло е умрял», «между живот и смърт няма нищо общо» и пр. Пълноценното разбиране извън едностранчивия разсъдък казва: «възможно е само външно да си жив, да „изглеждаш“ жив, а всъщност отдавна да си умрял, да си чужд на живота — като дух на жизнеността, като младост, като всеотдайна съпротива срещу смъртта и пр.» или пък «здравата връзка с живота, добита в земното съществуване, не може да бъде разкъсана от смъртта, която присъства всеки миг в живота ни, но въпреки това е принудена да отстъпва пред нашия жизнен порив», от което пък следва, че «чиста и пълна смърт не съществува както сега, така тя не съществува и завинаги». Затова ако живецът на виталността, на