(Достоевски) тъкмо защото животът е корен на всеки смисъл, на всяко разбиране, на всяка жизнена идея на живота. (Защо ни е смисъл без живот? Но има ли живот без смисъл?!) Тази втора линия на «потвърждаването на самия живот», която е същност на автентичното живеене, намалява напрегнатостта, напрежението и стреса от чисто прагматичното преследване на успеха — без което не можем да потвърдим и себе си. Напрегнатостта, чувството за все по-засилващо се напрежение и тревожност, е неизбежен резултат от преследването на времето, от засилването на темпа на живот. Тук ситуацията е такава, каквато я представя М. Абрамсон:
«Когато темпът на живота става напрегнат, хората започват да забелязват как бързо и неумолимо бяга времето и се стремят пределно пълно да го използват»
Това е така, но само като принцип, като нещо, което трябва да бъде правено, но… общо взето рядко се прави. Има упорити преследвачи на времето, които — усетили ускоряването на времевото течение, засилването на бягащото време — се «настървяват» и стават все по-непоколебими в преследването му. Но това не е «най-разпространения случай», мнозинството от хората са склонни да се откажат от всякакво преследване — щом разберат, че темпът е станал прекалено бърз, «изморяващ», динамичен, изискващ засилваща се активност от тяхна страна. Това мнозинство предпочита да бъде «гонено» от времето в своето всекидневие, а не да бъде преследвач, «гонещият»; въобразяват си, че «не бива да се изморяваш», че «по-малко трябва да се изразходваш», че не бива… «да се умориш», един вид страх ги е да не ги прихване някакъв странен «мор». Преследвачът на времето обаче не усеща умора тъкмо защото бъдещето е негово, защото във времето той постига тъкмо себе си и остава при себе си — за което се опита да ни каже нещо тази книга, която вече се приближава към своя край. Не трябва да се «щадим» и да се боим от умора: щом главната ни грижа е да сме при живота и да го постигаме, той самият ще ни даде сили «да се възстановим» и с удвоена енергия да поемем нагоре. При живота, в единство с «живия живот» мор, смърт, умиране и пр. не съществуват, те са извън него…
Като че ли всички обичат живота. Така поне чуваме отвсякъде, никой не си позволява да каже, че мрази живота. А дали го разбираме? Задоволяваме се с някакво съзнание за живота, което обаче не навлиза в неговите дълбини. Но «съзнанието за живота» не е по-високо от живота, «знанието на законите на щастието» не е по-високо от щастието… (Достоевски). Защото животът — извор на всяка мъдрост — се постига с любов, не със знание…
20. «Да уловиш» времето: Изкуството на свободата
20.1. «Времето изяжда всичко». 20.2. «Силата е във времето». 20.3. Как да се «справя» с времето? 20.4. Великото изкуство на свободата. 20.5. Надареността за свобода. 20.6. «Животът е свобода, а свободата е живота ми». 20.7. «Впечатлителността» към свободата. 20.8. Пътят «по-посока-към-себе-си». 20.9. «Забягването» напред към… себе си. 20.10. Преследването на времето е изкуство на свободата. 20.11. Необятните хоризонти. 20.12. «Обръщане на гръб» на своята участ. 20.13. Вдъхновените преследвачи на времето. 20.14. Рискуващият се хвърля дръзко в бъдещето си. 20.15. Рискът е решително предизвикателство към «отреденото ни». 20.16. «Който не обича риска, се страхува от свободата». 20.17. Най-изгодната позиция спрямо своето бъдеще. 20.18. Успяват тези, които рискуват. 20.19. Времето не обича сериозността, а играта. 20.20. Рискът е игра с бъдещето. 20.21. Само свободният печели. 20.22. Власт над времето, добивана в работа за своето бъдеще. 20.23. Верността към самия себе си.
Книгата, към края на която все повече наближаваме, преследваше не времето — това не може да е по силите на една книга — а неговия смисъл за човека. Търсеният смисъл прояснява човешкото чувство (и израстващото върху него разбиране) за време, дълбоко вкоренено в нас самите. Но смисълът сам по себе си не може да ни «научи» какво да правим с времето си и особено как да го правим. Наука и «техника» на «времепреживяването» не съществуват, «технология» на човешкото боравене с времето няма да бъде създадена никога. С времето не може да се работи като с някакъв «инструмент», самото време се съпротивлява — заради «пристрастеността» си към свободата — срещу «инструменталното боравене» с него. Това е така, защото самото битие — животът за всичко живо — е време, а никому не е дадено да разпорежда, да съди и «поправя» битието: за гърците, видяхме, дори и боговете са подвластни на съдбата и на битието си. От гледна точка на казаното не е ли напразно усилие да преследваме времето, да станем и да бъдем вдъхновени и упорити (подобно на «златотърсачите»!) «търсачи» на живот, време, свобода, съдба, щастие…?