придаващо му живот и битие чак до степента то да бъде «пред-извикано» от небитието, да бъде заставено послушно да дойде при нас. Така в риска и в дръзкото активно действие бъдещето ни се «предоставя», оставя се да бъде покорено, а битието се отзовава на нашия порив. Всъщност единствено свободният човек е способен на рискове, рискът е територия на свободата; затова мадам Симон дьо Бувоар правилно е отбелязала, че
От друга страна ако аз приемам нещо «когато му дойде времето» (и значи тогава то «ще си стане и от само себе си»), то моето включване почти нищо не означава. Ясно е, че подобно действие не е проява на «предвидливост», а само на инертност, на дезангажираност със ставащото. Но това не е единствената ми възможност, аз мога да съм «предприемчив», аз мога да проявя своята предприемчивост, способността си на инициатива. С това аз изпреварвам отреденото ми бъдеще — бъдещето на спокойно пребиваващ в своята инертност човек — и се впускам в едно ново, рисковано, изпълнено с неизвестности, но за сметка на това желано (и затова мое, автентично и личностно определено) бъдеще. «Чакането» на бъдещето — което е толкова разпространено във всекидневността и във всекидневния език — не е единственото, което мога да направя с бъдещето си: рискът и предприемчивостта са другата ми възможност, възможност, разширяваща хоризонта на битието ми, «пращаща» ме в едно бъдеще, което изцяло е моя заслуга, мое завоевание. По този начин аз решително скъсвам с онова безлично и бавно (като «гъста смола»!) изтичащо време, което — кой знае защо — бях склонен да свързвам с мен самия: та ние съвсем не се познавахме! Предприемчивият човек е заел възможно
чрез своята предприемчивост той е преди (и в някакъв смисъл «над»!) онова, което бъдещето ще «благоволи» да му отпусне ако само го «чакаше», той е при онова бъдеще, което сам е избрал, отвоювал и създал между многото възможности, което сам е взел, а не е чакал да му бъде дадено по милост, като милостиня. Затова можем да кажем, че
които имат «нюх» към риска и авантюрата, чието благоразумие не е довело до парализа на волята, а я е издигнало до измерението на автентичната свобода. Тъй като
то можем да приемем, че «рискът е игра с бъдещето, в която свободният печели», а страхливият непременно губи — ако изобщо някога е в състояние да я започне (което е съмнително). В същото време несвободните се познават по това, че са прекалено сериозни, че са неспособни на игра и особено на увлечение от играта. Предприемчивият — свободният — човек не «кори» бъдещето си за това, което «изневиделица се е стоварило върху главата му» — злокобна участ на «само чакащите» — той изцяло е отговорен за това, което «е било», «е» и «ще бъде» с него самия и с живота му. Това може да се нарече
и в непресекваща грижовност, родствена обаче не на сериозността, а на веселието с неговата спонтанна волност и откритост на душата за радостта от съществуването. Да работим за бъдещето си, да го предизвикваме, предразполагаме, предопределяме, предчувстваме и т. н., да сме изцяло ангажирани с него, да го правим съответстващо на нас самите, родствено на най-съкровената ни «вътрешност» — това е главното умение, към което трябва да се стремим и което може да ни направи причастни към изкуството на свободата. Да не се отказваме никога от опитите да вървим към своето автентично битие — този е импулсът, на който трябва да останем верни — ако искаме да преуспеем в това велико изкуство. Негов корен е
но не с оглед на миналото, а единствено с оглед на това, което искаме да бъдем — до степента на непреодолимото «ще бъде», «ще бъда». Защото човешкото битие — както ни казва тази лежаща пред мен и «завършена» вече книга — се поражда от онова «да бъде», което аз съдбовно съм избрал, то обхваща тоталността на ставащото с този конкретен човек, произлязла тъкмо от категоричното да бъде, без което «аз нямаше да съм аз самият». И без което животът ми неизбежно би се превърнал в един неразбран докрай, но въпреки това кардинален провал (за който, впрочем, нямаме право да се оплакваме и да търсим извинения: несвободните се познават и по това, че вечно се оплакват, че вечно търсят оправдания…).