Никога неразгаданото изцяло естество на живота предпоставя цяла поредица от питания: Има ли «такова нещо» — «истински», автентичен живот?; Кои са опорите, на които се крепи моят живот?; Как мога да ги постигна?; Мога ли да открия така потребната ми мъдрост на живота?;Как да избегна, да победя своята глупост? и така нататък.
Но темата за живота има и своето «опако», а именно смъртта, не по-малко тайнствената от живота смърт. От смъртта спасение няма, тя злорадо ни дебне и чака да ни «сграбчи»: все някога и това ще се случи, нищо че все още не ни се е случвало. Всекидневната грижа на живия човек е да се противопоставя на смъртта, на неотвратимата и коварна смърт. Мога ли изобщо да победя смъртта или съм обречен да се превърна благодарение на нея в прах, в нищо повече? Ако това е така, ако мога — как става? Ако не мога — какво следва от подобно «тържество» на смъртта над живота?
Нима не всичко не се определя от моята необходима и човешка реакция спрямо времето? Какво е време? Как мога да овладея времето? Мога ли да го «настигна»? — се пита овладяният от паника човек, усещащ, че времето «бяга» и му «убягва», човекът, разбиращ че губи ценно време. Поредицата от мигове — това ли е времето?; ето поне един въпрос, който неизбежно се изправя в съзнанието на опитващия се да се вглъби във времето човек. На всички други е посветена цялата тази книга…
Но питанията не секват дотук, те скоро се превръщат в истинска «лавина» от въпроси. Например: Дали, изправен пред такива питания, аз наистина съм сам? Интересува ли ги другите това, което мъчи душата ми? Не съм ли самотен в това усилие? Не съм ли изоставен, «захвърлен» в света? Как да се «вградя» в света? Как да го почувствам уютен, свой, близък? Защо от време на време светът ми изглежда чужд, а аз — без да искам това — се оказвам «чужденец» в света? Това дърво, този камък, тази река, тази огряна от светлина и топлина трева, без които моето съзнание е така бедно и нещастно, безцветно и сиво, безжизнено — в какво се състои тяхното различие от мен самия? А до какво се свежда нашата общност — като «съставки» на света, на общия все пак за нас свят? И така нататък…
Край на тези въпроси няма, затова ние сами се опитваме да сложим край, да прекъснем изкуствено тяхната «върволица». Например с този въпрос: Не е ли по-добре да забравя тези, изобщо такива въпроси? Но и този въпрос поражда друг: Свободен ли съм да го направя? Какво губя и какво печеля ако направя едното и другото? В моята власт ли са тези въпроси — или аз съм обречен (тъй като съм човек!) до последния си дъх да се занимавам с тях? Кога ще намеря «облекчение» и «спасение» от тях?…
«Проклети» въпроси; дали това, че се появяват, проблясват в съзнанието ми, не е «болест на духа», непозната на «здравите», на «нормалните», на «нищо не питащите» хора? Има ли изобщо такива хора? Има ли хора, за които подобни въпроси са непознати, които никога не са питали «за това»? Ако има, какво значи това: да живееш, никога непочувствал нуждата от яснота и отговор, а значи и от отговорност пред живота? И така нататък до безкрайност, опитът за «поставянето на край» излезе безуспешен…
Съществува възможност съзнанието да «гъмжи» от такива «досадни» въпроси, които само временно забравяме — за да си починем може би от тях. Но това са въпроси, които неизбежно нахлуват в душата ни при моментно откъсване от грижите и безпокойствата на ежедневието, а много често са и примесени с тях. Затова мнозина се питат най-вече това: как да се избавя от такива безжалостни, поне обезсърчаващи въпроси, които развалят «вкуса» на съществуването ми? Въпроси, съдържащи коварна безнадеждност… Но в един момент може да проблесне и следното «продължение»: Или пък в тях е «заровена», скрита тъкмо надеждата, единствената надежда, която ми остава? Дали не я пропилявам: като се отказвам от «ровене» в тях? И всичко започва отначало…
Но не бива да допускам и
която е още по-лошия изход от току-що посочения. Появата на един единствен въпрос от този род повлича след себе си безкрайна поредица от нови питания — както именно се убедихме. Тази безкрайност е именно обезсърчаващото, безнадеждното, отчайващото. Обикновено — усетили този хладен повей на ужасяващата безнадеждност от питания — си позволяваме да я «скъсим», да й сложим край (граница, предел) още в самото начало. Това обаче означава отказ и нежелание да се занимаваме с «такива» въпроси, безволие тъкмо по най-важното, оставане при безпроблемната самота на съзнанието и при самонадеяната безвъпросност, изглеждаща ни позната, уютна, близка. Но това е само едно вечно неосъществено — и по начало неосъществимо — бягство от неизкоренимите въпроси на човешкото съществуване, от екзистенциалните проблеми на живеещия човек, който не може просто да се скрие от живота, потъвайки в пясъка на илюзиорната безвъпросност на лишеното от съзнание съществуване. Този там камък, който със сигурност ще ме надживее, ще остане след мен на тази напукана от непонятна носталгия земя, не се пита за нищо; човекът обаче не е безсловесен камък, а е — за добро или за зло — едно питащо същество. Трябва да се предпазваме от нежеланието да се питаме, то е израз на малодушие и подъл страх; трябва да привикваме да гледаме с открити очи на битието, част от което сме. За това не се иска много, тук помага простото оставяне на съзнанието в познатата ни безпроблемност, в която питанията и въпросите изплуват сами, а от нас се иска само да се вслушваме в тях и да не им обръщаме гръб. Ако направим опити да разговаряме — главно със самите себе си — ще чуем неща, за които по-късно ще разберем че са били жизнено необходими; тоест такива, без които не може да се живее смислено, без които «няма как» да се породи смисъла на живота ни. Без да разговаряме по «най-важното», ще позволим да ни завладее опитващото се да ни задуши безсмислие; разговаряйки и питайки се обаче, ще успеем да го преодолеем кардинално и…завинаги. Общо взето тази първа стъпка съвсем не е трудна, трудното все още предстои.