Именно за някои от тайните (касаещи най-важното: «как става това?») ще ни намекне настоящата книга. Онези, които вече са вътрешно готови за приемането им, ще разберат останалото — което не ни е дадено да знаем — и от «половин дума». Защото тук «материята» е твърде фина, «хлъзгава», «тъмна», «изплъзваща» се, защото много неща са направо неизразими; но надеждата е, че… «сърцето всичко разбира».
Да тръгваме тогава — щом е налице готовността и предчувствието за посока. Ще ни се наложи да минем през странните лабиринти на времето, в които досега сме се движили в непрогледен мрак; сега сме снадбени поне с «кандило» — ако не с фенер…
1. Поривът към яснота
1.1. Яснота спрямо живота. 1.2. «Обикновената» представа за живот. 1.3. Кардинален отказ от свободата. 1.4. Проясняването на живота. 1.5. «Живее, а не съзнава, че живее». 1.5. Смисълът на моя живот. 1.6. Животът трябва да служи на живота. 1.7. Да живея както аз искам. 1.8. Ясният могъщ импулс за живот. 1.9. Философията на живота.
Този порив е «вкоренен» дълбоко във всеки един от нас. Разбираме ли го обаче? Дали нашият усет към яснотата неизбежно води до ясно разбиране на определящия го порив? Може ли поривът да придобие измеренията на страст, на която винаги сме верни? Към какво насочваме най-напред пробудилото се чувство и дори влечение към яснота? Нека да започнем търсенията си с отговора на последния въпрос.
Всяко човешко същество, доколкото живее, трябва да се стреми към
без която трудно се живее. Трудността иде оттам, че «потъналото в мрак» и «лишеното от светлина» съществуване — което точно затова не е ясно — ни принуждава да живеем, подобно на слепците, «опипвайки», «налучквайки» ориентирите, около които се крепи животът ни. Живеейки по този начин, гарантирано се «объркваме», смесваме посоките и предизвикваме сами ужасен хаос. Ясно е поне това, че единствено… яснотата — дължаща се на «осветеност» — побеждава хаоса и разбива мрака. Това е така, но…
Едва ли обаче на всеки човек животът е ясен «сам по себе си». Макар че е възможно всяко живо същество да притежава някаква непосредствена и интуитивна яснота, която — подобно на сила — стои в основата на увереността му в живота. Не може живото да е напълно «оградено» от живота, защото той, така или иначе, е в него. Разбирането на живота е истинската потребност на живота — и, оттук, на живеещите. За човека това разбиране е сурова необходимост и непрекъснато стояща пред погледа непосредствена задача. Яснотата относно живота предполага светлина, осветеност, прогонване на сенките и мрака, които като че ли плътно обвиват
с която на човека е така удобно да живее. Как живеем с нея обаче?
Липсва ни упоритост и усърдие в разбиването и разсейването на мрака. Свикнали сме и ни е удобно да продължаваме да пребиваваме в своята половинчата ангажираност с живота, която не задава въпроси, не пита и сякаш не иска да разбере основанията, на които дължим своята все пак могъща пристрастеност към живота. Не разбираме и като че ли не искаме да разберем в крайна сметка благо или пък «прокоба» е животът за всеки един от нас — и най-вече защо е така. Въобразяваме си, че «всичко е ясно», макар че усещаме, че не е така, че не може да е точно така. Задоволяваме се и не търсим нещо повече от плоските, банални и изтъркани от употреба «псевдомъдрости», изплували — подобно на пяна — на повърхността, под която гъмжи «водовъртежът на живота». Всекидневието, заето единствено със себе си и с поддържането на своята убийствена монотонност, не ни позволява да спрем и да се вгледаме в истинските измерения на «ставащото с нас самите». Заети с правенето на всевъзможни неща, ние се поддаваме на илюзията, че «правенето» е истинската самоцел — и затова не се опитваме да погледнем на него, бидейки «встрани» и независими от една такава «къртовска» отдаденост на «безсмисленото дълбаене върху… повърхността». Заслепението, че животът е тъкмо това — «да правиш нещо» и да не бъдеш бездеен — ни е обзело дотолкова, че забравяме простото, но затова пък фатално изискване: изборът е изцяло мой, аз самият съм резултат на собствения си избор и, следователно, моят живот произлиза от моето автентично разбиране на живота. Лутането и случайният «избор» на някакви «неща за правене» (каквито и да са, най-често като подражание на правеното от другите, също като нас в здрача лутащи се хора!) само и само за да се демонстрира някаква привидна ангажираност с битието и живота, всъщност се явява тотално откъсване от естеството на битието, от неговите извори. Обичаме например да играем карти в приятна компания, увличаме се от футбола (но не като играем сами, а само като го «наблюдаваме» от телевизор!), развличаме се по възможност «както това се прави от хората», не се притесняваме много-много от неумолимия ход на времето и сме загрижени най-често за това как да не го забелязваме — незначителни ли са тези наши «малки слабости» — или пък са изцяло «в реда на нещата»? Питаме ли се обаче какво всъщност и наистина те означават? Можем ли да се откъснем поне малко от тях и да погледнем «от друг ъгъл» на техния истински смисъл — за нас самите? Разбираме ли накъде води пътят, по който вървим — и който едва ли сме избирали: защото сме се оставили … «той нас да избере»? Всъщност всичко това е знак за пълно «фактическо» дезангажиране спрямо собствения живот, затваряне в празния формализъм на това «и аз също като че ли живея нормално», който се опитва да ни завладее изцяло и, накрая, категоричен,